Масклин

Транспорт на Стоки, стихове V–VII

Масклин си бе стъкмил постеля в една стара кутия за обувки в отдел „Книжарски стоки“, където намираше покой от време на време. Но когато се върна, там го чакаше малка депутация от номи. Крепяха една книга.

Масклин се бе поразочаровал от книгите. Сигурно всичко, което искаше да научи, бе написано някъде, но истинският проблем беше да го намериш. Книгите може и да са били направени специално за да научаваш по-трудно разни неща. В тях май нямаше никакъв смисъл, или по-скоро имаше смисъл, но изразен по безсмислен начин.

Той разпозна Винто Пими, един много млад Железарий. Винто беше сред най-запалените и най-бързите читатели, само дето не беше кой знае колко добър читател и имаше склонност да се заплесва по шантави идеи.

— Изпрасках го — каза гордо момчето.

— По-добре му се извини — каза Масклин.

— Не бе, изпрасках една идея. Знам как да намерим човек да ни кара камиона!

Масклин въздъхна.

— И за това си мислехме, ама няма как да стане. Ако се покажем на някой човек…

— Няма значение! Няма значение! Той нищо няма да направи, щото ние ще имаме — това ще ти хареса — ще имаме калтак!

Винто му се ухили лъчезарно като кученце, което току-що е завършило някой труден номер.

— Калтак… — със слаб глас повтори Масклин.

— Да! Тука го пише! — Винто гордо показа книгата. Масклин изпружи врат. Беше се понаучил да чете малко от малко, лека-полека, но доколкото можеше да схване, в тая книга се разказваше за Ложници на 10 000 фута височина.

— Да има нещо общо с много обувки? — с надежда попита той.

— Не, не, не, ето как се прави: намираш си един калтак, после го насочваш към шофьора, и някой казва: „Внимавай, той има калтак“, а пък ти казваш: „Закарай ни, където искаме, иначе ще ти пръсна черепа с тоя калтак!“ И после той…

— Добре, добре. Много хубаво — рече Масклин, като се дърпаше назад. — Направо е супер. Прекрасна идея. Определено ще си помислим по нея. Браво.

— Умно го измислих, а? — заподскача Винто от крак на крак.

— Да. Определено. Ъъ. Не мислиш ли, че ще е по-добре да четеш по-практични… — Масклин се разколеба. Кой знае кои книги бяха най-добрите?

Той се вмъкна в кутията си, дръпна картонената врата и се облегна на нея.

— Хей, Нещо? — каза той.

— Чувам те, Масклин — обади се Нещото от купчината парцали, която представляваше леглото на нома.

— Калтак какво е?

Последва кратка пауза. После нещото се обади:

— Разумен индивид, деградирал до степен на напълно асоциално поведение под влиянието на престъпна среда и употреба на вещества, въздействащи негативно върху нервнопсихичната му дейност.

— О. А можеш ли да уплашиш някого с такъв?

— Напълно е възможно.

— Дали ще се намери някой в Магазина?

Последва нова пауза.

— Има ли сред вас хора с девиантно поведение?

Масклин не беше разбрал много добре какво е това. Темата бе възникнала снощи, когато Винто бе предложил да отбият едно стадо морски свинчета, та да ги гледат за месо. Та от дума на дума — нали Винто все ги четеше едни…

— Не — каза той.

— Тогава боя се, че шансът е минимален.

— О. Ама, както и да е. — Масклин тупна на леглото си. — Виждаш ли, трябва да имаме контрол над това накъде отиваме. Трябва да си намерим някое място по-далечко от човеците. Ама не прекалено далечко. И да е безопасно.

— Трябва да разгледаш някой атлас или карта.

— Как изглеждат?

— Отгоре сигурно ще пише „Атлас“ или „Карта“.

— Ще помоля абата да направят издирване — прозя се Масклин.

— Трябва да поспиш — обади се Нещото.

— Все искат от мен да правя нещо. Ти нали не спиш?

— Моето е друго.

— Това, което ми трябва — рече Масклин, — е начин. Калтак не можем да използваме. Всички мислят, че знам как да се справим, пък аз не знам. Знам какво ни трябва, но никога не бихме могли да го натоварим на камиона за една нощ. Всички мислят, че аз знам всички отговори, само че аз не ги знам…

Той заспа. Сънува, че е голям колкото човек. Всичко беше толкова лесно, ако си колкото човек.

Минаха два дни. Номите непрекъснато наблюдаваха от гредата над гаража. Примъкнаха малък пластмасов телескоп от отдел „Играчки“ и с негова помощ дойде новината, че голямата метална врата на гаража се отваря, когато човеците натиснат едно червено копче до нея. Как да натиснеш копче, което е поставено десет пъти по-високо от боя ти? И това влезе в списъка на Масклин с проблеми за решаване.

Гърдър откри карта. Беше в една доста малка книжка.

— Въобще не беше трудно — каза той. — Всяка година ги имаме с дузини. Казва се — той прочете златните букви: — ДЖОБЕН БЕЛЕЖНИК. И на целия му гръб е тая карта, я виж.

Масклин се взря в страничните, цели в сини и червени петънца. Някои от петънцата имаха имена като Африка и Азия.

— Амииии — каза той, — мдааа. Сигурно. Хубаво. Ние къде точно сме?

— По средата — подсказа Гърдър. — Логично е.

А после се върна камионът.

Без Ангало.

Масклин тичаше по гредата, без дори да му мине през ум, че може да падне. Малката китка от фигурки му беше казала всичко, което не искаше да знае. Един млад ном, когото тъкмо бяха издърпали над ръба, седеше и се опитваше отново да поеме дъх.

— Проверих всички прозорци — каза той. — До един са затворени. Никого не видях там вътре. Много е тъмно.

— Сигурен ли си, че беше точно този камион? — попита Масклин главния постови.

— Всичките имат номера отпред — му отвърнаха. — Съвсем сигурен съм, че запомних на кой от тях замина, така че щом се върне днес следобед, да…

— Трябва да се промъкнем вътре и да хвърлим едно око — твърдо каза Масклин. — Някой да отиде и да… не, много ще се забавим. Свалете ме долу.

— Какво?

— Свалете ме долу — повтори Масклин. — На пода.

— Много е високо — колебливо се обади някой.

— Знам! Само че ако обикалям по стълбите, ще излезе много по-дълго. — Масклин подаде края на връвта на двама номи. — Може да е там вътре, ранен, или кой знае какво.

— Не сме виновни ние — каза един ном. — Когато камионът се върна, там беше пълно с човеци. Наложи се да чакаме.