Масклин

нещата вътре са верни.

Харесваше му да я разглежда, когато има много за мислене. Сега я разглеждаше.

Звездите имаха имена — Сириус, Ригел, или пък Вълк 359 или Рос 154.

Пита Нещото за някои от тях.

— Не знам тези имена — каза то.

— Мислех, че сме дошли от една от тях — каза Масклин. — Ти нали каза…

— Имената са други. В момента не мога да ги идентифицирам.

— Как се казваше звездата, от която са дошли номите? — попита Масклин, легнал в мрака.

— Казваше се Слънце.

— Ама то слънцето си е тук!

— Хората, които живеят край някоя звезда, винаги я наричат Слънце. Така е, защото вярват, че тези звезди са особено важни.

— Те… Искам да кажа, ние, много звезди ли сме посетили?

— Имам регистрирани 94 563 като посетени от номите.

Масклин се втренчи в тъмнината. Големите числа му създаваха трудности, но разбираше, че това число е от най-големите. „Изобилен Пазарлък!“ — помисли си той, после се сконфузи и се поправи на: „Уф! Всички тия слънца, на мили оттук, а пък аз просто трябва да подкарам един камион!“

Като го кажеш така, изглежда пълен абсурд.

10.

X. Когато Един се върна, и рече: Пътувах на Колела и видях Навънка.

XI. И му рекоха: Какво е Навънка?

XII. И рече той: Ами голямо е.

Из „Книга на номите“

Счетоводство, стихове X–XII

На четвъртия ден Ангало се върна с безумен блясък в очите. Хилеше се като смахнат.

Номът, който беше на пост, се втурна в отдела, а Ангало се носеше зад него. Двама от младите номи унесено се мъкнеха подире му. Беше кирлясал, разпарцаливен и изглеждаше тъй, сякаш не е спал часове наред, но вървеше гордо, със странни, люлеещи се движения, като ном, който храбро се е отправил натам, където ном не е стъпвал, и не може да се стърпи да го питат „Как беше?“.

— Къде бях ли? — каза той. — Къде бях? По-скоро къде ли не бях. Трябва да видите какво има там навън!

— Какво има? — попитаха те.

— Навсякъде! — каза той с блеснали очи. — И знаете ли какво?

— Какво? — се обадиха те в хор.

— Видях Магазина от Навънка. Той е… — понижи глас, — красив! Целият е в колони и в ярки, шарени стъклени прозорци!

Бе се превърнал в център на тълпа, която неудържимо нарастваше след плъзването на новината.

— Видя ли всички отдели? — попита един Канцеларии.

— Не!

— Какво?!

— Отвън отделите не се виждат! Вижда се само едно голямо такова… И… и… — той затършува в торбата си за тефтера сред внезапната тишина. Тефтерът сега беше доста по-дебел. Заразгръща страниците. — Отвън има една огромна грамаданска табела — аз я преписах, щото не е на шофьорски и не я разбрах, ама това пишеше.

Той вдигна листа.

Мълчанието се задълбочи още повече. Все още твърде малко номи можеха да четат.

Там пишеше: РАЗПРОДАЖБА ПРЕД ЗАКРИВАНЕ.

После Ангало тръгна да си ляга, но все още възбудено дърдореше за камиони, за хълмове, за градове — каквото и да бяха всички тези неща — и спа цели два часа.

После Масклин дойде да го види.

Ангало седеше в леглото, а очите му все още сияеха като два ослепителни къса мрамор сред бледото му лице.

— И да не го изморяваш — предупреди го баба Моркий, която вечно се грижеше за онези, които бяха твърде зле, за да се защитят от грижите й. — Много е слаб и го тресе. Заради туй пусто друсане наляво- надясно в тая бучаща канара! Че то това не е естествено. Татко му тъкмо си тръгна. Седя пет минути и се наложи да го разкарам.

— Отървала си се от херцога? Ама как? Че той никого не слуша!

— Може да е голям ном в Магазина — рече бабата самодоволно, — но в една стая на болник не е нищо повече от смахнат досадник!

— Трябва да поговоря с него — каза Масклин.

— И аз искам да говоря с него! — надигна се Ангало. — С всички искам да говоря! Навънка има какво ли не! Някои от нещата, дето ги видях…

— Я мирувай — внимателно го бутна бабата обратно върху възглавниците. — Да се разкарват тук плъхове също не ми харесва много-много. — Бакенбардите на Бобо току-що се бяха мярнали изпод одеялото.

— Ама той е много чистичък и ми е приятел — примоли се Ангало. — Пък и нали каза, че обичаш плъхове…

— Плъхово казах. Плъхово месо, а не плъхове — натърти баба. После сръга Масклин. — И внимавай да не го шашкаш — изкомандва тя.

Масклин седеше на ръба на леглото, а Ангало говореше с дивашки ентусиазъм за външния свят — като някой, който е прекарал цял живот със завързани очи и тъкмо са му махнали превръзката. Говореше за ярката светлина в небето, за шосета, препълнени с камиони, и за едни големи работи, които стърчат от пода, и целите са в някакви зелени неща…

— Дърветата — обади се Масклин.

— И… и големи сгради, в които камионите вкарваха едни неща и изкарваха други.

Точно в такава се бе загубил Ангало. Камионът спрял, той се прекатурил навън, за да отиде до тоалетната, и не сколасал да се върне преди шофьора. И Камионът си тръгнал без него. Тъй че той се изкатерил на друг и малко след като потеглил, този камион спрял на голям паркинг, където имало други камиони. Ангало затърсил сред тях друг камион на Арнолд Брос (създаден в 1905).

— Крайпътна закусвалня ще да е било — каза Масклин. — Едно време живяхме близо до една такава.

— Така ли се казва? — попита Ангало. Слушаше с половин ухо. — Отпред имаше една голяма синя табела с нарисувани на нея чашки, ножове и вилици. Както и да е…

Нямало камиони на Магазина. Или пък може и да е имало, само че имало толкова различни видове, че не могъл да ги намери. Взел, че си спретнал бивак в края на паркинга и ядял огризки, и изведнъж — чист късмет! — камионът, който му трябвал, взел, че се появил. Не успял да се промъкне в кабината, но успял да се изкатери на гумата и да си намери скатано местенце, където през цялото време се държал с ръце и колене за кабелите, за да не се изтърси на тичащия далеч под него път.

Ангало измъкна тефтера си. Беше почти почернял.

— Почти го бях изгубил — каза той. — За малко не го изядох по едно време,