— Вътре има картинка, сър.
Погледнаха я. Беше нарисуван легнал човек. Бе заобиколен от номи и свързан с въжета.
— А стига бе! — обади се Грима. — И нас ни има нарисувани в книгите им!
— О, тази я знам — презрително каза Гърдър. — „Пътешествията на Гъливер“. Ама това не е истина, това са приказки, измислици…
— Ние — на картинка в книга! — не спираше Грима. — Я виж ти! Видя ли, Масклин?
Масклин се пулеше в пространството.
— Браво, браво, ти си добро момче — каза Гърдър. Гласът му сякаш идваше кой знае откъде. — Много ти благодаря, Винто, а сега, моля те, тръгвай си.
Масклин продължаваше да се пули в пространството. Ченето му увисна. Усещаше как идеите бълбукат вътре в него и се бъхтят в черепа му.
— Въжета — отрони той.
— Това е само на картинка — каза Гърдър.
— Въжетата! Грима, въжетата!
— Въжетата?
Масклин вдигна юмруци и се втренчи в тавана. В такива моменти бе почти възможно да повярваш, че там горе — над Детските Дрешки — ИМА някой.
— Виждам път! — изкрещя той, а тримата го гледаха в няма почуда. — Виждам път! О, Арнолд Брос (създаден в 1905),
Същата вечер, след Затваряне, няколко дузини дребни, набити фигурки се промъкнаха по пода на гаража, прекосиха го и изчезнаха под един от паркираните камиони. Ако някой слушаше, можеше да чуе от време на време тихичък звън, тупване или ругатня. След десет минути вече бяха в кабината.
Стояха и се оглеждаха в почуда.
Масклин се примъкна до един от педалите — беше по-висок от него самия — и го бутна за опит. Разклати се и толкова. Още няколко души притичаха да помогнат и накрая успяха да го помръднат.
Един стоеше настрани и замислено ги гледаше. Беше Доркас. От колана му висяха какви ли не инструменти — саморъчна изработка. Той разсеяно въртеше в ръцете си графита, който когато не го използваше, постоянно бе затъкнат зад ухото му.
Масклин го приближи.
— Какво ще кажеш?
Доркас се почеса по носа.
— Всичко е в лостовете и макарите — каза той. — Голяма работа са тия лостове. Дайте ми лост, достатъчно дълъг, и достатъчно стабилна опорна точка, и ще преместя Магазина.
— Засега ще стигне да преместиш и само един от тия педали — учтиво рече Масклин.
Доркас кимна.
— Ще пробваме — каза той. — Добре, момче. Давай го.
От ръка на ръка пренесоха една летва чак от отдел „Направи си сам“ и я вмъкнаха в кабината. Доркас се мушкаше тук и там, мереше разстояния с конец и най-накрая ги накара да тикнат единия край на летвата в една пукнатина на металния под. На другия край се наредиха четирима и я задърпаха напреки, докато опря до скоростния лост.
— А така, момчета — обади се пак Доркас. Напрегнаха се. Педалът се смъкна на пода. Веселба се понесе на парцали.
— Как успя?! — възкликна Масклин.
— Те това е лостът — отвърна Доркас. — Хубаво. — Той се огледа, като се почесваше по брадичката. Огледа огромната окръжност на кормилото. — А за туй чудо да имаш някакви идеи?
— С въжета, мислех си…
— Е, и как го мислиш?
— Ами, нали има едни спици там, та ако завържем за тях въжета и хванем по един отбор юнаци да ги дърпат, те могат да го въртят насам-натам и камионът ще върви натам, накъдето поискаме — обясни Масклин.
Доркас метна кос поглед към кормилото. Измери пода с крачки. Погледна нагоре. После надолу. Явно нещо обмисляше — устните му мърдаха.
— Няма да виждат накъде вървят — заключи той накрая.
— Мислех си, че един може да застане ей там, до голямото стъкло отпред, и, да речем, да им нарежда какво да правят… — погледна Масклин стареца с надежда.
— Тия чудесии бая шум вдигали, разправя Ангало — рече Доркас. Пак се почеса по брадата. — Струва ми се, че мога да помогна. Ами тоя, големия лост тука, спиртоносен ли беше…
— Скоростен — поправи го Масклин.
— Аха. Пак ли с въжета?
— Така си го мислех — честно си призна Масклин. — Ти какво ще кажеш?
Доркас пое дълбоко дъх.
— Ами-и-и — проточи той. — Щом едни ще въртят кормилото с въжета, други ще местят скоростния лост, трети ще натискат педалите с лостове, а пък някой ще седи горе и ще ги командва всичките, това май ще иска доста тренировки. Да речем, аз ще подготвя целия такелаж, всичките там въжета и не знам какво си; колко нощи ще имаме на разположение да се упражняваме? Нали разбираш, да се изпраксаме.
— Включително и оная, когато ще… ъъ… тръгнем?
— Да.
— Една — каза Масклин.
Доркас подсмръкна. После се облещи срещу тавана и си замърмори нещо под носа.
— Невъзможно е — каза накрая той.
— Виж какво, имаме само един шанс — рече Масклин. — Ако екипировката е проблем…
— А не, проблемът с нея не е никакъв — рече Доркас. — Някоя и друга летва, връвчици, до утре ще приготвя всичко. За хората си мислех, разбираш ли. Сумата номи ще ти трябват за всичко това. Пък
— Ама те, такова, само трябва да бутат и да дърпат, както им се нареди, нали така?
Доркас пак си замърмори под носа. Масклин бе придобил впечатлението, че винаги прави така, като се готви да изтърси някоя кофти новина.
— Е, мойто момченце — каза той. — На шест години съм. Какви ли не хора съм виждал. И, да ти кажа, ако строиш десет номи в редичка и им кажеш „дърпай!“, двама ще бутат, пък други двама ще кажат „моля?“ Такива са хората. Просто номската природа е такава.
Физиономията на Масклин увяхна. Доркас се ухили.
— Онова, което трябва да направиш — рече той, — е да намериш малко камионче за тренировка.
Масклин мрачно кимна.
— А — продължи Доркас, — да си мислил пък по въпроса как да се качим всички до един? Две хиляди номи, имай го предвид. Плюс всичката покъщнина, дето ще я мъкнат. Не може да юрнеш дъртите бабички и бебетата, дето се напикават, да дърпат въжета и да се врат по разни дупки, нали?
Масклин поклати глава. Обичайната лека усмивчица не слизаше от лицето на Доркас.
Този ном, помисли си Масклин, чудесно ги разбира тия работи. Само че ако му кажа „остави ме аз да се оправям“, той ще ме остави, само за да ми угоди. Ох, тоя анализ на Критичния път! Защо все от хората зависи?
— Да имаш някакви идеи? — попита той. — Ще съм ти много задължен, ако ми помогнеш.
Доркас го изгледа замислено, после го потупа по рамото.
— Поогледах това място — каза той. — Може би има начин и да се упражним, и да решим и другия проблем. Утре вечерта слез пак тука, пък ще видим, става ли?
Масклин кимна.
Проблемът бе — мислеше си той, докато се връщаше, — че хората не стигат. Помагаха доста Железарии, някои от другите отдели — също. Пък и доста млади номи се измъкваха тайно от къщи, за да помагат — нали всичко това беше толкова вълнуващо и необичайно. Но що се отнася до останалите, за тях