— Час, да речем — рече Доркас и добави, но без злоба: — Ако не ни се пречкаха разни, и по-рано можеше да свършим.
Масклин кимна, после изследва задната част на кабината. Камионът беше стар, тъй че той намери още една дупка, в която имаше сноп жици и ако ги попритиснеше, в нея можеше да се промъкне и ном. Той пропълзя на открито и намери друга дупка, през която да влезе в каросерията.
Първите номи на борда бяха вмъкнали вътре единия край на тънка летвичка и тя се беше превърнала в подвижно мостче, по което сега се катереха останалите.
Масклин бе сложил за отговорник баба Моркий. Старицата притежаваше вродена дарба да кара разни стреснати хора да правят разни работи.
— Стръмно било, а? — крещеше тя на някакъв дебелак, който беше допълзял до средата на пътя и сега страхливо се клатушкаше там. — На това му викаш стръмно? Хич не е стръмно, че това си е една приятна разходка! Да не искаш АЗ да сляза да те тикам?
Отявлената заплаха го бодна като остен и той изкачи останалата част от пътя почти на бегом. После с благодарност се гмурна сред сенките на товара.
— Най-добре всеки да си намери нещо меко и да полегне — каза Масклин. — Трудно пътуване ще е. И трябва да пратиш всички по-яки номи горе в кабината. Ще ни трябва всеки, който може да се включи, вярвай ми.
Тя кимна, а после се разкрещя по някакво семейство, което беше запречило мостчето.
Масклин погледна надолу към безкрайния поток от хора, катерещи се към камиона. Много от тях залитаха под тежестта на товара си.
Смешно, но сега чувстваше, че е направил всичко, което е могъл. Всичко вървеше като… ами като нещо, което си върви: цък, цък, цък. Или всичко щеше да стане по план, или нямаше. Или номите можеха да работят заедно, или не можеха.
Той си спомни картинката с Гъливер. Сигурно беше измислица — така бе казал Гърдър. В книгите често имаше разни неща, които уж бяха истински, ама всъщност не бяха. Но би било добре да си мисли, че номите могат да останат на едно мнение по даден въпрос достатъчно дълго, за да направят като тия мъници в книжката.
— Е, ами то всичко си върви добре… — колебливо смънка той.
— Сносно — кимна бабата.
— Добра идея е да разберем какво точно има във всичките тия кутии или квото и да е там — осмели се да добави Масклин. — Щото като спрем, може да се наложи да се измъкваме бързо и…
— Казах на Торит да фърли некое око — рече баба Моркий. — Хич не се коси.
— О — смънка Масклин. — Хубаво.
Тук вече нямаше какво да прави.
Той се върна отново в кабината от чиста — е, не досада, защото сърцето му думкаше като тъпан — но от чиста нервозност.
Номите на Доркас вече бяха издигнали дървена платформа над кормилото, точно пред голямото стъкло. Самият Доркас бе слязъл долу на пода и командваше групите, които щяха да карат.
— Така! — кресна той. — Дайте ми… Първа скорост!
— Натисни педала… две, три… — в хор викна отборът от съединителя.
— Отпусни педала… две, три… — кресна отборът от газта.
— Отпусни педала… две, три… — обадиха се като ехо онези на лоста.
— Отпусни педала… две, три, четири! — водачът на отбор „Съединител“ махна приветствено на Доркас. — Скоростта сменена, сър!
— Ужас. Пълен ужас — викна Доркас. — Кво става с тия на газта, бе? Натиснете го тоя педал!
— Извинявай, Доркас — Масклин го потупа по рамото.
— Продължавайте! — изкомандва той. — Или всичко ще е гладко чак до четвърта, или ви убих! Да? Кво? А, ти ли си бил.
— Да бе, аз съм. Почти всички се качиха. Ти кога ще си готов?
— Тия тъпанари НИКОГА няма да са готови!
— О.
— Та затова можем да тръгнем, когато си щеш и да се нагаждаме по време на пътя. Тъй и тъй не можем да се ОПИТАМЕ да караме, като не се движи, нали така?
— Ще пратим още хора да ти помагат.
— О, добре — рече Доркас. — Тъкмо туй ми е притрябвало. Още една камара народ, дето не знае кое му е ляво, кое му е дясно.
— Ти как ще разбираш накъде да караме?
— Със семафор — твърдо каза Доркас.
— Семафор ли?
— Флагови сигнали. Само казвай на моя агент горе на платформата какво искаш и аз ще виждам сигналите му. Ако имахме още една седмица, смятам, че бих могъл да стъкмя нещо като телефон.
— Знаменца — рече Масклин. — Дали вършат работа?
— Ще е по-добре да вършат, а? По-късно ще ги пробваме.
И сега вече беше по-късно. Последните номски алпинисти се бяха изкатерили горе. В каросерията повечето хора се устроиха удобно колкото можаха и сега лежаха с вперени в тъмнината будни очи.
Масклин беше горе на платформата с Ангало, Гърдър и Нещото. Гърдър разбираше от камиони по-малко и от Масклин, но беше по-добре и той да е там, за всеки случай. В края на краищата, крадяха камион на Арнолд Брос (създаден в 1905). Можеше да се наложи някой да обяснява едно-друго. Но що се отнася до Бобо, тук беше отрязал твърдо. Бобо си беше в кабината с всички останали.
И Грима беше горе. Гърдър я беше попитал какво прави там. Тя го бе попитала той какво прави там. После и двамата бяха погледнали Масклин.
— Ще ми помага с четенето — каза той и тайничко въздъхна облекчено. Въпреки всичките му усилия не го биваше много в четенето. Явно имаше някаква цака, дето не можеше да я хване. От друга страна, Грима сякаш го правеше, без да му мисли. Ако мозъкът й избухваше, то явно го правеше по много скришен начин.
Тя лукаво кимна и изправи пред него Правилника за движение по пътищата.
— Ей, това трябва да се прави — несигурно каза той. — Преди да запалите, трябва да погледнете в опле…
— В огледалото — обади се Грима.
— В огледалото. Точно така пише. В огледалото — твърдо каза Масклин.
Той погледна въпросително към Ангало, който сви рамене.
— Нищо не знам за това — обади се той. — Моят шофьор току го поглеждаше, ама знам ли защо.
— Дали трябва да го гледаш по специални причини? Искам да кажа, дали пък не трябва да му направиш някоя муцуна или какво?
— Както ще да е, по-добре всичко да си го вършим по реда — твърдо рече Гърдър. Той посочи с ръка. — Ей там има огледало — горе на тавана.
— Ама че на тъпо място са го сложили — обади се Масклин. Успя да го закачи с една абордажна кука и след като се понапъна, се издърпа горе при него.
— Виждаш ли нещо? — извика Гърдър.
— Само мене си.
— Хубаво, слизай сега. Нали го направи, това е важното.
Масклин се плъзна долу на платформата. Дъските се разклатиха под него.
Грима надникна в „Правилника“.
— После трябва да дадеш сигнал за намеренията си — обади се тя. — Това поне е ясно. Сигналист!
Един от помощниците на Доркас пристъпи напред като че малко несигурно. Държеше внимателно две бели знаменца, насочени надолу.
— Да, сър, мадам? — обади се той.
— Кажи на Доркас — Грима се спогледа с останалите.
