Масклин

— Не е — съгласи се Масклин.

— Ние… ние сме се измъкнали тъкмо навреме.

— Да.

Гърдър се прокашля. Все едно бе провел дълъг дебат със себе си и най-накрая беше стигнал до решение.

— Благодарение на Арнолд Брос (създаден в 1905) — каза той твърдо.

— Моля?

Гърдър се взря в очите на Масклин.

— Ако Той не беше те извикал в Магазина, още да сме си там вътре — каза той. С всяка дума звучеше все по-уверено.

— Но… — Масклин млъкна. Нямаше никакъв смисъл в това. Ако не бяха тръгнали, нямаше да има пожар. Или пък щеше да има? Кой знае, може ли да бъдеш сигурен? Може пък от кофите с пожар да е изскочил някой пожар. По-добре да не се препира. Има някои неща, за които хората хич не обичат да спорят — помисли си той. Всичко това беше много озадачаващо.

— Смешна работа е, че оставя Магазина да изгори — рече той.

— Не му се налагаше да го оставя — каза Гърдър. — Има пръскачки, пък и ония специалните работи, дето карат огъня да излиза през тях. Пожарни изходи — тъй им викат. Но той остави Магазина да изгори, защото той вече не ни е нужен!

Целият горен етаж рухна сам навътре. Чу се грохот.

— Толкоз със Счетоводния отдел — обади се Масклин. — Надявам се, че всички човеци са се измъкнали навън.

— Какви човеци?

— Знаеш кои. Нали видяхме имената им по вратите: Заплати, Счетоводство, Персонал, Генерален Директор… — заизрежда Масклин.

— Сигурен съм, че Арнолд Брос (създаден в 1905) е уредил въпроса — каза Гърдър.

Масклин сви рамене. И видя — силует сред светлината на пожара — Рязко Смъкнати Цени. Тази шапка нямаше как да я сбъркаш. Дори държеше фенера си и беше потънал в разговор с други човеци. После леко се извърна и Масклин видя лицето му. Изглеждаше страшно ядосан.

А изглеждаше и съвсем като човек. Без ужасната лампа, без нощните сенки в Магазина, Рязко Смъкнати Цени си беше просто човек като другите.

От друга страна…

Не, много сложно ставаше. А имаше и по-важни неща за вършене.

— Хайде — каза той. — Да се връщаме. Мисля, че трябва да стигнем възможно най-далече колкото се може по-бързо.

— Ще се помоля на Арнолд Брос (създаден в 1905) да ни води и да ни показва пътя — натърти Гърдър.

— Да, добре — каза Масклин. — Добра идея. Защо пък не? Само че сега наистина трябва да…

— Не гласи ли Табелата му: „Ако не виждате онова, което търсите, моля, попитайте?!“ — каза Гърдър.

Масклин го сграбчи здраво за ръката. На всеки му трябва по нещо, помисли си той. Пък и знае ли ном.

— Дърпам тая връв — посочи Ангало конеца, който се спускаше от рамото му и се губеше в дълбините на кабината, — и водачът на кормилната бригада за въртене наляво ще разбере, че искам да завия наляво. Конецът е вързан за ръката му. А пък този, другият, стига до дясната бригада. Така че няма да ни трябват толкова много сигнали, а Доркас ще може да се съсредоточи върху скоростите или каквото и да е там. Спирачки и прочее. В края на краищата — добави той, — когато искаме да спрем, не винаги можем да разчитаме, че ще се изпречи някоя стена, та да се блъснем в нея.

— Ами фаровете? — попита Масклин.

Ангало разцъфна в усмивка.

— Дай сигнал за фаровете — изкомандва той на нома със знаменцата. — Ето какво направихме: вързахме конци на копчетата…

Нещо изщрака. Голяма метална бариера се задвижи напреки на предното стъкло, като избърсваше капките. Известно време я гледаха втренчено.

— Всъщност не осветява много-много, нали? — обади се Грима.

— Объркали сме копчето — измърмори под носа си Ангало. — Дай сигнал да оставят така чистачките, ама да включат и фаровете.

Под тях се чу сподавен шум от караница, после нещо пак изщрака. Кабината веднага се изпълни с унилия тътен на човешки глас.

— Всичко е наред — каза Ангало. — Това е просто радиото. Само че не са ФАРОВЕТЕ, така му кажете на Доркас.

— Знам какво е радио — обади се Гърдър. — Няма какво да ми обясняваш какво е радио.

— И какво е тогава? — попита Масклин. Той не знаеше.

— Само за двайсет и девет и деветдесет и пет. С допълнителни батерии — занарежда Гърдър. — С дълги вълни, УКВ и автореверс на касетата. Изгодно Предложение — Няма да се Повтори.

— Дълга вълна, у кафе и авто-ревер? — попита Масклин.

— Да.

Гласът от радиото продължаваше да дудне:

… лемия пожар в историята на града. Пожарникари дойдоха чак от Нюпшун. Междувременно полицията издирва един от камионите на Магазина, видян за последен път да го напуска точно преди…

— Фаровете. Фаровете. Третото конче поред — започна да нервничи Ангало. След пауза от няколко секунди уличката пред камиона изведнъж се окъпа в бяла светлина.

— Трябваше да са два, ама единият се счупи, когато тръгвахме от Магазина — каза Ангало. — Е, какво, готови ли сме?

— … всеки, който види това превозно средство, да се обади в полицията на Граймторп на теле…

— И изключи радиото — добави Ангало. — Това мучене ми лази по нервите.

— Ще ми се да можехме да го разбираме — каза Масклин. — Сигурен съм, че са доста интелигентни, ама като не им разбираме… — Той кимна към Ангало. — Добре. Да тръгваме.

Този път сякаш беше много по-добре. Камионът издрапа криво-ляво покрай стената, после изведнъж литна плавно като волна птичка по тясната уличка — към светлините в далечния й край. Щом камионът излезе извън мрачните стени, Ангало изкомандва да натиснат спирачките и машината спря — само с лек подскок.

— Накъде? — попита Ангало. Масклин го погледна като ударен с мокър парцал.

Гърдър затършува из тефтера.

— Зависи за къде сме тръгнали — поясни той. — Търси табели, на които пише… ъъ… Африка. Или, да речем, Канада.

— Има някаква табела — Ангало се вторачи в нея през дъжда. — Пише „Център“. После има една стрелка и пише — и той метна бърз поглед, — „Етно…“

— „Еднопосочна улица“ — измърмори Грима.

— „Център“ май не звучи като много добра идея — каза Масклин.

— Май и на картата не мога да го намеря — обади се Гърдър.

— Тогава ще тръгнем в другата посока — каза Ангало и дръпна един конец.

— Пък и за Еднопосочната улица не знам — рече Масклин. — Мисля, че по нея трябва да вървиш само в едната посока.

— Ама ние точно това правим — каза самодоволно Ангало.

Камионът се изтърколи по страничната улица и старателно се чукна о тротоара.