страна, и е подбрало оттук-оттам други неща, дето не трябва да ги има, като например по някое храстче и лист ръждясала ламарина.
Може би щеше да се позачуди защо на дръжката на едната му врата виси табелка „Пътни работи“.
И със сигурност идеше да се позачуди защо ей тъй, както си трополеше, взе, че спря.
Полицейската кола подире му спря доста по-внушително сред дъжд от чакъл. Двама души почти изпаднаха от нея и изтичаха към камиона, като зарязаха вратите отворени.
Ако наблюдателят разбираше човешки език, сигурно щеше да чуе как някой каза следното: „Хубаво, мой човек, тва беше за неска“ и после: „Де се дяна тоя? Тука, вътре, има само една камара въжета!“ А после друг глас щеше да добави: „А на бас, че се е изнизал и се е юрнал през ливадите.“
И докато ставаше всичко това, и докато полицаите вяло ръчкаха из плета и святкаха с фенерите си из мъглата, двойка много, ама много дребнички сенки изтърча изпод каросерията на камиона и изчезна под колата. Движеха се много бързо — като мишки. И, също като на мишки, гласовете им бяха тънки и пискливи и бърбореха адски бързо.
Мъкнеха чифт клещи.
Няколко секунди по-късно те се шмугнаха обратно. И почти веднага щом изчезнаха под камиона, той запали.
Мъжете се разкрещяха и се втурнаха към колата.
Но вместо тя да разбуди с рев мъгливата нощ, се чу само „брр, бррр, бррр“.
След малко единият излезе и вдигна капака.
Докато камионът изчезваше в мъглата и единствената му задна светлина бавно помръкваше, човекът коленичи, бръкна под колата и извади цяла шепа прилежно накълцани жици…
Това би видял наблюдателят. Всъщност, единствените наблюдатели бяха двойка крави и те нищо не разбраха от цялата работа.
Май стигнахме почти до края.
Ден-два по-късно камионът бе открит в една канавка близо до града. Странното беше ей това: акумулаторът и де що има жица, крушка и прекъсвач, бяха отмъкнати. Барабар с радиото.
Кабината беше пълна с въженца.
14.
XV. И рекоха номите: Ето Новото Място, и то ще е наше во Веки Веков.
XVI. И Външният не рече Нищо.
Това беше каменна кариера. Номите го разбраха по окачената на портала ръждясала табела: „Кариера. Опасно! Не влизай!“
Откриха я след луд панически бяг през ливадите. Чист късмет, ако послушате Ангало. С помощта на Арнолд Брос (създаден в 1905), ако вярвате на Гърдър.
Няма значение как се настаниха, как откриха няколкото стари съборетини, как изследваха пещерите и купчините камъни, как разкараха плъховете. Не беше кой знае колко трудно. По-трудното беше да навиеш повечето от старите номи да излязат навън — те се чувстваха по-добре, когато имат под над главите си. Тук баба Моркий свърши екстра работа. Тя ги накара да я гледат как се разкарва насам-натам и храбро вдишва страшния Свеж Въздух.
Пък и запасите от храна, отмъкнати от Магазина, не бяха вечни. Настана глад, а там горе из нивите припкаха зайци. И зеленчуци растяха. Разбира се не бяха нито чистички, нито хубавички, каквито бе решил да бъдат Арнолд Брос (създаден в 1905), а стърчаха от земята, или пък бяха целите в мръсотия. Сума ти оплаквания имаше заради това. Къртичините, появили се в една близка нива, бяха просто резултатът от първата експериментална картофена мина.
След две-три гадни преживявания лисиците се научиха да се държат по-настрани.
После Доркас откри електричеството — все още течеше по жици, водещи към една кутия под изоставен навес. Да го докопаш и едновременно с това да останеш жив май изискваше толкова умуване, колкото и Великото пътуване, включваше много дръжки от метал и гумени ръкавици.
След много размисъл Масклин бе бутнал Нещото до една жица. Няколко светлинни проблясваха, но то продължи да си мълчи. Масклин усещаше, че слуша. Можеше да го
Беше го отнесъл обратно и го бе натикал в една дупка в стената. Имаше смътното чувство, че още не е време да използват Нещото. Колкото по-дълго не беше с тях, помисли си три, толкова повече време ще имат, за да схванат какво точно правят. Щеше му се да го събуди по-късно и да му каже: „Я виж какво сме направили — и то сам-самички!“
Гърдър вече бе стигнал до извода, че вероятно са някъде в Китай.
И тъй, зимата се превърна в пролет, а пролетта — в лято…
Но това не беше краят — усещаше Масклин.
Седеше на скалите горе над кариерата — на пост. Винаги имаше пост — за всеки случай. Едно от изобретенията на Доркас — ключ, вързан с жица, с който се палеше крушката под един от навесите — бе скрито под камъка до него. Бяха му обещали и радио тия дни. „Тия дни“ сигурно щяха да дойдат доста скоро, защото сега Доркас си имаше ученици. Май прекарваха бая време в онзи порутен навес — той целият бе потънал в разни телчета и изглеждаше много сериозно.
Дежурствата бяха доста популярни — поне когато денят беше слънчев.
Сега тук беше техният дом. Номите се устройваха, заплюваха си ъгълчета, правеха планове, ширеха се, започваха да се
Особено Бобо. През първия ден той беше изчезнал и после цъфна, оръфан и горд, в качеството си на вожд на плъховете от кариерата и баща на цяла сюрия плъхченца. Сигурно заради това плъховете и номите сякаш се погаждаха съвсем добре — избягваха се учтиво винаги когато това беше възможно и не се ядяха взаимно.
Тук те са повече у дома си, отколкото ние — мислеше си Масклин. — Всъщност това място не е истински наше. То е на човеците. Просто са го забравили за известно време, но един ден ще си го спомнят. Ще се върнат тук и тогава ще ни се наложи да се махаме. И винаги ще ни се налага да се махаме. Винаги ще се опитваме да създаваме малките си светове вътре в големия свят. Едно време сме имали всичко — а сега си мислим, че като имаме едно малко парченце, сме големи късметлии.
Той погледна кариерата под него. Успя да различи Грима — седеше на слънце с няколко младоци и ги учеше да четат.
Това все пак беше добре. Него никога не го беше бивало особено, но хлапетата май загряваха достатъчно лесно.
Но все пак, имаше си и проблеми. Например родовете от отделите. Тук си нямаха отдели, които да управляват, и прекарваха много време в свади помежду си. През цялото време някой се дърлеше с някого и все чакаха той да ги разтървава. Май единственият път, когато номите бяха действали заедно, беше когато имаше за какво да мислят усилено…
Масклин полегна назад и се вслуша в жуженето на пчелите.
„Един ден ще се върнем. Ще намерим начин да се доберем до големия кораб в небето и ще се върнем.
