Пред погледа на Масклин се мярна ярко осветена витрина — само миг, преди камионът да се вреже в нея странично и да тупне пак на шосето под душ от стъкълца.
— Сега наляво! Наляво! Сега надясно! Надясно! Направо! Наляво!
— Тук има друго шосе — обади се той. — Наляво! Ляво, бе! Много, много ляво! Още по-ляво!
— Има знак — опита се да помогне Масклин.
— Ляво! — изцвърча Ангало. — Сега надясно. Дясно!
— Че нали беше ляво — изрепчи му се сигналистът.
— Ама сега е дясно! Още по-дясно! Сега малко на чорчик!
— Нямаме сигнал за…
Този път „буффф“ не вършеше работа. Съвсем определено „бам“ си беше. Камионът се трясна в една стена, изора в нея бразда под дъжд от искрички, намърда се в една купчина кофи за боклук и спря.
Последва тишина — ако не смятаме „пссссс“ и „тънн! тънн!“, които от време-навреме се чуваха от мотора.
После от тъмнината дойде гласът на Доркас — бавен и заплашителен:
— Имате ли нещо против да ни кажете на нас тук долу — каза той, — какво правите вие там горе?
— Ще трябва да измислим по-добър начин за каране — извика в отговор Ангало. — И… фаровете. Там някъде трябва да има копче за фаровете.
Масклин с мъка се вдигна на крака. Оказа се, че камионът е заседнал в тъмна, тясна уличка. Никаква светлинка отникъде.
Той помогна на Гърдър да стане и го поизтупа. Канцеларият изглеждаше доста объркан.
— Стигнахме ли? — попита той.
— Не съвсем — отвърна Масклин. — Спряхме да… такова… да уточним някои неща. Докато те се уточняват, по-добре ние да отидем отзад и да проверим дали хората са добре. Сигурно доста са се паникьосали. Грима, и ти идваш с нас.
Те се закатериха надолу и оставиха Ангало и Доркас да си крещят колкото си искат за каране, фарове, ясни инструкции и за необходимостта и трите изброени неща да са си на мястото.
Отзад дърдоренето на различни гласове се смесваше с бебешки рев. Някои номи се бяха понатъртили от лашкането насам-натам, а баба Моркий връзваше с шина счупения крак на ном, който бил затиснат от падаща кутия при удара в стената.
— Зорът е малко по-голем от миналия път — сухо изкоментира тя, докато връзваше на възел превръзките. — Що спряхме?
— Само да доизясним едно-друго — отвърна Масклин, като се опитваше да изглежда по-бодър, отколкото беше. — Скоро пак ще тръгнем. Сега обаче всеки знае какво може да очаква — той се вторачи в мрачната, изпълнена със сенки дълбочина на камиона и любопитството му го надви. — Докато чакаме, ще хвърля едно око навън — каза той.
— Какво те прихвана? — обади се Грима.
— Ами, такова де, да поогледам — неловко смънка Масклин. После сръга Гърдър. — Хайде с мен.
— Кво? Навънка? Аз ли? — Канцеларият изглеждаше ужасѐн.
— Рано или късно все ще ти се наложи. Защо не сега?
Гърдър се поколеба, после сви рамене.
— Ще можем ли да видим Магазина — той облиза сухите си устни, — от… от
— Сигурно. Всъщност не сме се отдалечили много — отвърна Масклин колкото можа по- дипломатично.
Група номи им помогна да се прехвърлят през борда и те бавно се спуснаха надолу — върху онова, което Гърдър със сигурност би нарекъл под. Беше влажно и във въздуха трептеше тънка мъглица. Масклин пое дълбоко дъх. Ей това беше навън. Истински въздух — с лека хладинка. Миришеше на свежест, а не така, сякаш че хиляди номи са го дишали преди него.
— Пуснали са пръскачките — каза Гърдър.
— Кое?
— Пръскачките. Има ги по тавана, нали знаеш, за в случай на пожа… — сепна се и погледна нагоре. — Олеле! — допълни той.
— Искаш да кажеш, дъждът ли? — каза Масклин.
— Олеле!
— Това е просто вода, която пада от небето — обясни Масклин. Усети, че очакват нещо повече от него. — Мокър е — добави той, — и се пие. Дъжд. Не ти трябва остра глава. Той така и така се стича по тебе.
— Олеле!
— Добре ли си?
Гърдър трепереше.
— Няма покрив! — изстена той. — И е… толкова… голямо!
Масклин го потупа по рамото.
— Разбира се, всичко това е ново за тебе — успокои го той. — Не трябва да се тревожиш, ако нещо не ти е ясно.
— Ти тайничко ми се смееш, нали? — смънка Гърдър.
— Всъщност не. Знам какво е да те е страх.
Гърдър се стегна.
— Страх ли? Мене да ме е страх? Я стига глупости. Съвсем наред съм си — възрази той. — Само съм малко… ъъ… изненадан. Аз… ъъ… не очаквах да е чак толкова, чак толкова, чак толкова
— Колкото щеш — каза Масклин. — Там, където живеехме, нямаше нищо друго освен „навън“ — от единия край на света, та чак до другия.
— О — смутолеви Гърдър. — Е, мисля, че има достатъчно навън, за да продължим. Много добре.
Масклин се обърна и погледна нагоре, към камиона. Беше се набил почти като клин в една тясна уличка, затънала в боклук. В единия й край имаше голям трап.
Другият й край — далечният — цял сияеше под ярките улични лампи в дъжда. Докато Масклин гледаше, край тях прошумоля кола с мигаща синя лампа отгоре. Тя пееше. Той не можа да се сети за друга дума, с която би могъл да опише този звук.
— Ама че странно — каза Гърдър.
— Понякога и у дома ги виждахме — рече Масклин. Всъщност на него тайничко много му харесваше, след всичкото това изминало време, да бъде онзи, който знае, кое какво е. — По магистралата вървяха такива. Иии — иии — ууу — иии — ууу. Мисля, че така карат хората да се отместят.
Те пропълзяха по уличката и проточиха шии иззад ъгъла на тротоара — тъкмо когато още една виеща кола профуча край тях.
— О, Изобилен Пазарлък! — отрони Гърдър и затисна уста с ръце.
Магазинът гореше.
Пламъците плющяха от горните прозорци като завеси на вятъра. Гъст облак дим меко се издигна над покрива и се възправи като тъмна колона сред дъждовното небе.
Това бе Последната разпродажба на Магазина. Голяма Разпродажба на специално подбрани искри и пламъци за всеки джоб.
По улицата под него се блъскаше тълпа човеци. Имаше два-три камиона със стълби на тях. Изглежда, сякаш пръскаха сградата с вода.
Масклин метна кос поглед на Гърдър. Чудеше се какво ли ще направи старият ном. Всъщност той прие всичко много по-добре, отколкото би повярвал Масклин, но щом отвори уста, гласът му прозвуча като курдисан — все едно, че се насилваше да говори с равен тон.
— Не… не е както си го представях — проскърца той.
