Масклин

— Това нещо, токът, е страшна работа — рече Масклин. — Вие можете ли да го правите? Граф Железарий бе много потаен по този въпрос.

— Така е, щото Железариите хабер си нямат — изруга Доркас. — Знаят само как да го крадат! Аз на четенето нещо хич не му хващам цаката, обаче хванах оня младок Винто да попрочете нещичко вместо мен. Разправя, че да правиш ток било много просто. Трябва само отнякъде да чопнеш такова… май тиран му се викаше. Май беше някакъв метал.

— В Железарския отдел има ли го? — с надежда попита Масклин.

— Явно не — отвърна Доркас.

И Нещото, и то не помогна много.

— Съмнявам се, че вече сте готови да използвате ядрена енергия — каза то след кратък размисъл. — Вземете, та пробвайте първо с вятърни мелници.

Масклин тъкмо приключи с опаковането на покъщнината си — каквато и да беше тя. Всичко се събра в торбата.

— Като тръгнем — обади се той, — ти няма да можеш да говориш, нали? Щото затова ти трябва да пиеш ток.

— Да, точно така ще стане.

— Не можеш ли да ни кажеш накъде да тръгнем?

— Не. Все пак улавям радиовълни, индициращи въздухоплавателна дейност на север оттук.

Масклин се помая.

— Това е добре, нали така?

— Това ще рече, че там има летящи машини.

— И можем да литнем и да летим чак до дома? — попита Масклин.

— Не. Но те могат да бъдат следващата стъпка. Би могло да е възможно да се свържем с кораба. Но първо трябва да подкарате камиона.

— Веднъж да го направим, после всичко ще направим — мрачно заключи Масклин. Погледна с очакване Нещото и тогава с ужас забеляза, че светлинките му гаснат една по една.

— Нещо?!

— Когато успеете, пак ще си говорим — прошушна Нещото.

— Ама нали ти трябва да ни помагаш!

— Предлагам ти да обмислиш по-задълбочено истинското значение на думата „помагам“ — рече кутийката. — Или сте разумни номи, или сте просто умни животни. Вие си изяснете кое от двете сте.

— Какво?

Угасна и последната светлинка.

— Нещо?

Никакъв проблясък. Черната кутийка успяваше да изглежда изключително мъртва и смълчана.

— Ама аз разчитах на тебе да ни помогнеш да се оправим с карането и с всичкото там! И ти ще ме оставиш — ей тъй на?

Ако стана нещо, то беше, че кутийката стана още по-черна. Масклин се оцъкли срещу нея.

После си помисли: То, Нещото, си е много добре. А всеки разчита на мен. Аз няма на кого да разчитам. Чудя се дали и на стария абат не му е било същото? Чудя се как ли го е траял толкова дълго? Все аз всичко трябва да правя, никой нито ще си помисли за мен, нито ще се запита аз какво искам…

Опърпаната картонена врата отскочи настрани и Грима влезе вътре.

Погледна първо помръкналото Нещо, после Масклин.

— Вънка питат за тебе — тихо каза тя. — Какво така е угаснало Нещото?

— Тъкмо ми каза „хайде, довиждане!“ Каза, че нямало да ни помага вече! — изплака Масклин. — Каза, трябвало да докажем, че можем да се оправяме сами и че ще ни проговори чак когато успеем! Какво да правя?!

Знам как бих могъл да се справя, помисли си той. Една думица ми трябва. Някой поне малко да ме разбира. Да ме бе пожалил някой поне малко. Ей, добрата стара Грима, например. Надежден човек е тя.

— Ей това ще правиш! — сряза го тя. — Ще спреш да цивриш ей сегичка, ще се вдигнеш, ще излезеш и ще организираш работите.

— К-к-ка-как…

— Ще изясниш, кое как е! Ще измислиш нов план! Ще командваш хората! Я стига си се офлянквал!

— Ама…

— Вед-на-га! — отсече тя.

Масклин стана.

— Я не ми дръж такъв тон — жално проточи той. — Аз ръководя тук, разбра ли!

Тя стоеше с ръце на кръста и се звереше насреща му.

— Ти де, много ясно — каза тя. — Да съм казала, че не си ти? Всеки знае, че ти ръководиш. Тъй че се измитай оттук и бягай да ръководиш!

Той се помъкна към изхода. Когато минаваше край нея, тя го тупна по рамото.

— И се научи да слушаш какво ти се говори — добави тя.

— А? Какво искаш да кажеш?

— Нещото е нещо като мислеща машина, нали така? Доркас така каза. Е, машините казват точно онова, което мислят, нали така?

— Да, така е, ама…

Ярка триумфална усмивка огря лицето на Грима.

— Е, виждаш ли, то ти е казало „когато“ — поясни тя. — Вземи си помисли малко за това. Можеше и „ако“ да ти каже.

Падна нощта. Масклин си мислеше, че човеците никога няма да си тръгнат. Един от тях, с фенерче и с кутия сечива, доста дълго преглежда бушоните и се рови из жиците в мазето. Сега най-накрая си бе тръгнал и той. Сумтеше през цялото време и накрая тръшна вратата.

След още мъничко лампите в гаража светнаха.

В стените се чу хрущене и после изпод пейките ливна тъмен прилив. Някои от младите номи най-отпред носеха върви и конци, завършващи с куки. Метнаха ги към брезента на камиона. Куките една по една се закачиха за него и номите се изкатериха нагоре.

Други номи донесоха по-дебели върви, вързаха ги в краищата на конците и бавно ги заиздърпваха…

Масклин търчеше край тях, в безкрайната сянка на камиона, към мазния мрак под мотора, където дружината на Доркас вече нагласяше приспособленията си. Самият Доркас бе в кабината и щъкаше между дебелите жици. Нещо изпращя и лампата в кабината светна.

— О-па-а — обади се Доркас. — Я да видим сега каква сме я свършили. Хайде, юнаци! Я да се напънем малко!

Когато се обърна и видя Масклин, той се опита да скрие ръце зад гърба си, после заряза това. И двете бяха напъхани в нещо, което беше — сега Масклин го виждаше добре — пръсти, отрязани от гумени ръкавици.

— А — каза Доркас. — Не забелязах, че си дошъл. Това е малко нещо тайна на занаята, нали разбираш! Токът не минава през гума. И не може да те ухапе през нея.

Група номи метнаха една дълга дървена летва през кабината и започнаха да я връзват за скоростния лост. Доркас бързо се сниши.

— Колко време ще отнеме? — викна Масклин към друга група, която мъкнеше кълбо канап. В кабината сега се носеше бая голяма врява. Във всяка посока се движеха върви и летвички, по начин, който той се надяваше, че се нарича „организиран“.