II. Защото ни е пратил Камион, и Човеците сега го товарят с Онуй — всичко, що е необходимо на номите. Туй е Знак. ВСИЧКО СИ ВЪРВИ. И ние също.
Половин час по-късно Масклин и Доркас лежаха на трегера и наблюдаваха гаража долу.
Масклин никога не бе виждал гаража толкова оживен. Човеците кръстосваха наляво-надясно като сомнамбули, помъкнали снопове килими към каросериите. Около тях се въртяха едни такива жълти неща, нещо като кръстоска между малко камионче и голямо кресло, и разнасяха кашони.
Доркас му подаде телескопа.
— Гледай ги какво се щурат, дребосъците — подметна той. — Цяла сутрин само щъкат. Един-два камиона излязоха и вече се върнаха. Значи не ходят много далече.
— В писмото, което четохме, пишеше нещо за нов Магазин — рече Масклин. — Сигурно карат всичко там.
— Може и така да е. В момента товарят предимно килими и някои от големите замразени човеци от „Мода“.
Масклин сбърчи нос. Според Гърдър големите розови човеци в отделите „Мода“, „Детски дрехи“ и „Младост — радост“, дето стояха и никога не помръдваха, били онези, които се предизвикали неудоволствието на Арнолд Брос (създаден в 1905). Той ги превърнал в тая розова гадост — и се говореше, че някои от тях дори могат да се разглобяват. Но определени Дрехиански философи твърдяха: НЕ, това са особено
Докато Масклин гледаше, голямата плъзгаща се врата се надигна със скърцане. Един близък камион изрева, потегли и бавно се промъкна навън, на ослепителната дневна светлина.
— Онова, което ни трябва — каза той, — е камион, пълен с разни работи от Железарския отдел. Жици там, телове, сечива, такива ми ти работи. Ти да си видял някаква храна?
— Първият камион, който тръгна, май беше натоварен със сума ти неща от Хранителни стоки — отвърна Доркас.
— Тогава ще ни се наложи да импровизираме.
— Ами аз какво да правя — проточи Доркас, — ако натоварят всичко и подкарат камиона? За хора тия работят страшно бързо!
— Сигурно не могат да опразнят Магазина за един ден!
Доркас сви рамене:
— Знае ли ном…
— Ти трябва да задържиш камиона — каза Масклин.
— Как? Като се хвърля под него ли?
— Както ти скимне — посъветва го Масклин.
Доркас се ухили:
— Ще намеря начин. Момчетата посвикнаха с мястото.
Бегълците се стичаха в Железарския отдел от всички краища на Магазина. Пространството под пода се изпълваше с подплашеното бръмчене на шепнещи гласове. Когато Масклин премина, мнозина вдигнаха очи и онова, което Масклин видя в тях, го ужаси.
„Те вярват, че мога да им помогна — помисли си той. — Гледат ме, все едно съм единствената им надежда. А аз не знам какво да правя. Сигурно нищо няма да стане, трябваше ни повече
Той се напъна да изглежда затънал до уши в самоувереност и те явно се почувстваха доволни. Всичко, което искаха да знаят, бе, че някой някъде е наясно какво правят. Масклин се почуди кой ли е въпросният някой — със сигурност не беше той.
Новината си беше кофти отвсякъде. Голяма част от Градинарския отдел вече беше отнесена. И по- голямата част от отделите за облекло вече бе празна. Разкараха щандовете от отдел „Козметика“ — слава богу, там поне живееха малко номи. Дори и тук Масклин долавяше думкането и скърцането, съпровождащи работата на човеците.
Само че вече не можеше да го търпи. Прекалено много хора го зяпаха вече не знам кой си час поред. Той се върна в гаража. Доркас все още шпионираше от поста си горе на трегера.
— Какво става? — попита Масклин.
Старият ном посочи камиона точно под тях.
— Ей, тоя ни трябва — каза той. — Вътре има какво ли не. Сума ти работи от отдел „Направи си сам“. Че даже и галантерия има — игли там, разни други работи, абе, каквото си щеш. Всичкото, за което ми каза да се поозърна.
— Може да го изкарат. Трябва да ги спрем! — възкликна Масклин.
Доркас се ухили.
— Онези машинарии, дето отварят вратата на гаража, не щат да работят — обясни той. — Бушонът бил изчезнал.
— Какво е това бушон?
Доркас вдигна едно дълго, плътно червено нещо, което лежеше в краката му.
— Ей, това — подсмихва се той.
— Ти ли си го отмъкнал?
— Бая сложничко беше. Трябваше да го овържем с една връв. Уф, ама да знаеш каква ми ти искра изскочи, като го измъкнахме!
— Ама те сигурно могат да сложат друг — забезпокои се Масклин.
— А, ама те сложиха — самодоволно се ухили Доркас. — Хич не са тъпи те. Ама нищо не стана, щото като отмъкнахме бушона, момчетата взеха, че кръцнаха на едно-две места ония жици вътре в стената. Това по принцип е много опасно, само че човеците има да се ровят довека, докато го открият.
— Х-м-м-м. Ами ако вдигнат вратата с лост?
— Хич няма да им помогне. И да я вдигнат, камионът едва ли ще тръгне.
— Че защо да не тръгне?
Доркас посочи надолу. Масклин се вгледа и след малко съзря как две малки фигурки се измъкнаха изпод камиона и се гмурнаха в сенките край стената. Мъкнеха чифт клещи.
След още един миг след тях се шмугна друга самотна фигурка. Влачеше някаква тел.
— Уф, че много тел им трябва на тия камиони — рече Доркас. — Тоя вече си няма достатъчно. Ама че смешна работа, а? Махаш малката искричка — и камионът не ще да върви. Ама ти хич не се коси, смятам, че знаем кое къде да нагласим после.
Долу се чу „дран-н-н“. Един от човеците бе сритал вратата.
— Их, че са кибритлии — меко каза Доркас.
— Всичко си измислил! — възхитено рече Масклин.
— Надявам се — отговори Доркас. — Ама май е по-добре да проверим.
Той се изправи, измъкна едно голямо бяло знаме и го размаха над главата си. В отговор нещо бяло проблесна сред сенките в далечния край на гаража.
После светлините угаснаха.
— Полезно нещо е туй електричеството — обади се в мрака Доркас. Човеците долу забоботиха раздразнено, после се чу „джангър-лангър!“ — явно някой от тях беше сритал нещо, без да иска. Последва малко грухтене и някое и друго „туй!“, а после някакъв човек намери вратата и останалите се измъкнаха след него от мазето.
— Не мислиш ли, че са заподозрени нещо? — обади се Масклин.
— И други човеци работят в тоя магазин. Сигурно ще си помислят, че е тяхна работа.
