— Кажи му, че сме готови за тръгване.
— Извинете МЕ — обади се Гърдър. — Ако е работа на някого да им казва кога сме готови да тръгнем, то това е МОЯ работа. Да сме наясно: аз съм онзи, който нарежда кога да се тръгва — и той изгледа смутено Грима. — Ъъ… Готови сме за тръгване — добави той.
— Тъй вярно, мадам — сигналистът бързо размаха ръце. Нейде отдолу избумтя гласът на инженера:
— Готови!
— Ами… — каза Масклин. — Това е.
— Да — рече Гърдър и се опули срещу Грима. — Нещо да сме забравили?
— Сума ти неща, сигурно — обади се Масклин.
— Тъй и тъй вече е късно — каза Гърдър.
— Да.
— Да.
— Хайде тогава.
— Хайде.
Млъкнаха за миг.
— Ти ли ще командваш или аз? — попита Масклин.
— Чудя се дали да не помоля Арнолд Брос (създаден в 1905) да ни пази и закриля — рече Гърдър. — Така де, ние може и да напускаме Магазина, но това си е негов камион — той се усмихна измъчено и въздъхна. — Ще ми се да ни бе дал някакъв знак — добави той, — да ни покаже, че одобрява онова, което вършим.
— Ей, вие горе, готови ли сте вече? — изкрещя Доркас.
Масклин отиде до ръба на платформата и се надвеси над хлъзгавата релса.
Целият под на кабината беше ном до ном; държаха въжетата в готовност, или чакаха край своите лостове и тегличи. Стояха сред сенките в абсолютна тишина, но всяко лице беше обърнато нагоре — тъй че Масклин сякаш гледаше море от уплашени и развълнувани кълбета.
Той им махна с ръка.
— Пали мотора! — извика и гласът му прозвуча неестествено висок в очакващата тишина.
Той се върна и се вгледа в ярката пустота на гаража. Край отсрещната стена бяха паркирани още няколко камиона, а и две-три от жълтите товарни камиончета стояха там, където ги бяха оставили човеците. Само си помислете, едно време наричаше това място гнездото на камионите! Гараж — точно тази беше думата. Беше невероятно — чувството, което изпитваш от това, че знаеш точните имена на нещата. Чувстваш, че ги контролираш. Беше все едно, сякаш това, да знаеш кое как се казва, по някакъв начин ти служи като лост.
Някъде отпред се дочу бръмчене, а после гръмотевица разклати платформата. Само че гръмотевиците утихват, а това хич и не смяташе.
Моторът беше запален.
Масклин сграбчи релсата, преди да се е изтърсил долу, и усети, че Ангало се вкопчва в ръкава му.
— Винаги бучи така! — успя да надвика той шумотевицата. — След малко ще му свикнеш!
— Добре!
Не беше шум. Беше твърде силно, че да му викаш шум. По-скоро приличаше на втвърден въздух.
— Май е по-добре да се упражним малко! Да му хванем номера! Да кажа ли на сигналиста, че искаме да тръгнем напред много бавно?
Масклин навъсено кимна. Сигналистът се позамисли и размаха знаменцата.
Масклин долавяше отдалеч как Доркас крещи команди. Чу се страхотно стържене, а после един як трус почти го събори от платформата! Успя да се приземи на ръце и колене и погледна Гърдър в лицето. Въпросното лице беше доста уплашено.
— Вървим! — изкрещя Канцеларият.
Масклин се втренчи в предното стъкло.
— Да. И знаеш ли какво? — изкрещя той и скочи като пружинка на крака. — Вървим
Ангало се заклатушка към сигналиста, който беше изпуснал едното знаменце.
— Бавно напред — това казах! Бавно напред! Не назад! Напред!
— Дадох сигнала за „напред“!
— Да, ама вървим НАЗАД! Дай сигнал за „напред“!
Сигналистът напипа флагчето си и замаха като луд.
— Не, не давай сигнал „напред“, дай само „сто…“ — подхвана Масклин.
От далечния край на камиона се чу звук. Единствената уместна дума, за да го назовеш, би била „хруссс“, но тя беше твърде късичка и проста, за да опише гадната бъркотия от метални звуци и труса, който пак хвърли Масклин по корем. Моторът спря.
Екотът заглъхна.
— Съжаляваме-е-е-е — долетя от далечината викът на Доркас. Чуха го да говори нещо на отборите с дуднещ глас. Явно им четеше конско:
— Доволни ли сме? Доволни сме, а? Като казах да придвижите скоростния лост нагоре, наляво и пак нагоре, имах предвид точно нагоре, наляво и пак нагоре, а не нагоре и надясно и нагоре! Ясно?
— Кое „дясно“, сър? Вашето или нашето?
— Което ще да е!
— Не… Ама…
— Няма, „ама“!
— Да… Ама…
Масклин и другите седнаха, а караницата под тях буксуваше насам-натам. Гърдър все още лежеше на дъските.
— Ние наистина
— На мен ми се ще да мръднем и малко по-нататък, ако е съгласен — намуси се Ангало.
— Ей, вие там! — избумтя гласът на Доркас. Звучеше като на развеселен луд. — Тук долу работата нещо се закучи. Сега всичко оправихме. Кажете, когато сте готови!
— Пак ли трябва да гледам в огледалото — ти какво ще кажеш? — попита Масклин Грима. Тя сви рамене.
— Аз бих го пропуснал това — обади се Ангало. — Давай направо да тръгваме. И то колкото се може по-скоро, да ти кажа. Намирисва ми на… на бит-син. Сигурно сме бутнали някое от големите консервища, знам ли…
— Лошо, а? — обади се Масклин.
— Гори — отвърна Ангало. — Само една искричка — и да видиш кво става!
Моторът пак се съживи и нададе рев. Този път мръднаха наистина напред, след малко стържене, и се плъзнаха по пода, докато не застанаха пред голямата стоманена врата. Камионът подрипна леко и спря.
— Ще ми се да се упражня малко в завоите — изкрещя Доркас. — Да позагладя някой ръб!
— Мисля, че да стоим тук хич не е добра идея — намеси се трескаво Ангало.
— Прав си — отвърна Масклин. — Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Сигнализирай на Доркас да отвори вратата.
Сигналистът се маеше.
— Не мисля, че имаме сигнал за това — смънка той. Масклин се наведе над релсата.
— Доркас!
— Да?
— Отвори вратата! Трябва да се махаме!
Далечната фигура допря длан до ухото си.
— Кое?
— Казах, отваряй вратата! Спешно е!
Доркас май известно време обмисляше това, а после вдигна мегафона си:
— Ще ми се смееш, ако ти кажа това.
