Масклин

— Никой не е виновен. Някой от вас да слезе по дългия път и да ме посрещне там. Я не овесвайте нос, никой не е виновен.

„Освен мен“ — помисли си той, докато се въртеше като пумпал в мрака. Гледаше как тъмната грамада на камиона се плъзга покрай него. Навънка някак си изглеждаха по-малки.

Подът беше мазен — целият бе в бъзин. Той притича под камиона — в един свят с покрив от тръби и жици, поставени твърде високо, за да ги достигне. Но той се разтършува покрай една пейка и примъкна парче тел. С голяма мъка изви единия му край като кука.

Миг по-късно се промъкваше сред тръбите. Не беше мъчно. Долната част на камиона сякаш беше направена най-вече от тръби и жици. След минутка-две се намери пред стена от метал. По нея имаше дупки и през тях минаваха още снопове жици. Беше възможно, като се понапънеш, да се промъкнеш през тях. Вътре…

Вътре имаше килим. Странно си беше да намериш точно това в камион. Тук-там бяха пръснати бонбонени хартийки — за един ном те са големи колкото вестник. Огромни чудесии с форма на педали се подаваха от омазани с грес дупки по пода. В далечината се мержелееше седалка зад грамаданско кормило. „Това явно е замислено като нещо, за което се държи човекът в камиона“, реши Масклин.

— Ангало? — тихо повика той.

Отговор не дойде. Помота се безцелно и тъкмо да се предаде, забеляза нещо сред валмата прах и хартийките под седалката. Човек би решил, че това е просто още един боклук. Масклин позна палтото на Ангало.

Той внимателно огледа боклука. Можеше да си представиш как някой лежи там и гледа. Поразтършува се и намери мъничка обвивка от сандвич.

Взе палтото със себе си; май нямаше какво друго да се прави.

Дузина номи нервно чакаха на просмукания с бъзин под. Масклин протегна палтото и сви рамене.

— Никакъв знак — каза той. — Бил е там, ама сега го няма.

— Какво може да е станало с него? — попита един от по-старите.

Някой зад него отрони мрачно:

— Сигурно дъждът го е размазал. Или го е отвял свирепият Вятър.

— Точно така — обади се трети. — Навънка могат да ти се случат какви ли не ужасии.

— Не! — възкликна Масклин. — Искам да кажа, ужасиите си ги има, но…

— А — кимнаха момите.

— … не са точно такива! Щеше да си е съвсем добре, ако си беше седял в камиона! Казах му да не тръгва да изследва…

Усети, че внезапно е настъпила тишина. Номите не гледаха към него, а през него, към нещо зад него.

Там стоеше херцог Галантерий, заедно с няколко от войниците си. Беше се втренчил вдървено в Масклин. После простря ръце, без да каже ни дума.

Масклин му даде палтото. Херцогът се взря в него и го заобръща. Тишината все повече изтъняваше и накрая почти зажужа.

— Забраних му да тръгва — пророни херцогът. — Казах му, че е опасно. Знаете ли, беше глупаво от моя страна. Това го накара да се заинати още повече.

Той отново погледна Масклин.

— Е?

— Ъъ… — отвърна Масклин.

— Жив ли е синът ми?

— Хм. Ами сигурно. Няма причини да не е. Що да не е?

Херцогът кимна едва-едва.

„Това беше — помисли си Масклин. — Дотук — и край.“ Херцогът се вгледа в камиона, после огледа стражите си.

— И тия неща ходят Навънка, така ли?

— О, да. През цялото време — отвърна Масклин.

Херцогът се изкашля издълбоко. Доста странен звук.

— Навънка няма нищо — каза той. — Аз така знам. Но синът ми знаеше друго. Ти мислиш, че трябва да отидем Навънка. И тогава ще видя ли сина си?

Масклин се вгледа в очите на стареца. Приличаха на две недоопържени яйца. Помисли си за това, колко е голямо всичко Навънка, и колко са големи номите. После си помисли: един водач трябва да знае всичко за истината и за честността. Трябва да знае и кога да забележи разликата между тях. Честно, шансът да намерят Ангало там Навънка не беше по-голям от този на целия Магазин да му поникнат крила и да хвръкне, но истината беше, че…

— Възможно е — каза той и се почувства ужасно. Обаче то си беше възможно.

— Много добре — каза Херцогът с непроменено изражение. — Какво ви трябва?

— Какво? — Ченето на Масклин увисна.

— Казах, какво ви трябва? За да накарате камиона да излезе Навънка? — поясни херцогът.

Масклин се оплете.

— Ами, такова, ъъ, в момента, предполагам, ни трябват хора…

— Колко? — изстреля херцогът.

Мислите на Масклин препускаха.

— Петдесет? — дръзна той.

— Имате ги.

— Ама… — захвана Масклин. Сега изразът на херцога се бе променил. Вече не изглеждаше напълно объркан и самотен. Сега си изглеждаше както обикновено — бесен.

— Направете го! — изсъска той, врътна се на пети и надуто се отдалечи.

Същата вечер петдесетина Галантерии се появиха в гаража. Изглеждаха и се държаха, най-общо казано, като патета в кълчища. Гърдър запротестира, но Масклин веднага прати всички, които изглеждаха поне малко от малко способни, в класа по четене.

— Твърде много са! — възрази Гърдър. — И са прости войници, за Арнолд Брос (създаден в 1905).

— Очаквах да каже, че петдесет са твърде много, и да смъкне на двайсет или нещо такова — обясни Масклин. — Но мисля, че тъй и тъй всичките скоро ще ни потрябват.

Програмата по четене не вървеше според очакванията му. В книгите имаше полезни неща, вярно, само че да ги откриеш сред всички дивотии беше мъчна работа. Като например онова за момиченцето, дето паднало в заешката дупка.

Точно Винто се беше натъкнал баш на това.

— … та, тя паднала в тая дупка, пък там имало един бял заек с часовник, аз знам какво е заек, и там тя намерила една такава бутилчица, пълна с нещо, дето я направило голяма, искам да кажа, наистина грамаданска, пък после намерила друго нещо, дето я направило съвсем мъничка — изреди той, без дъх да си поеме. Лицето му сияеше от ентусиазъм. — Тъй че всичко, което трябва да направим, е просто да намерим от онова, дето те прави голям, и после един от нас ще кара камиона!

Масклин не посмя да пренебрегне това. Ако поне един ном можеше да придобие човешки размери, щеше да е лесно. Дузина пъти си го беше повтарял. Би трябвало да си струва да се опита.

И те почти цяла нощ диреха из Магазина някоя бутилка, на която да пише: „Изпий ме!“ Или в Магазина нямаше от тях — Гърдър хич не бе подготвен да приеме това, защото нали Магазинът бе „Всички Неща Под Един Покрив“ — или онова просто не беше вярно. В книгите май имаше доста неща, дето не бяха верни. Беше трудно да се разбере защо Арнолд Брос (създаден в 1905) е сложил в книгите толкоз много неверни неща.

— За да могат верните нему да направят разлика — бе казал Гърдър.

Самият Масклин бе си взел една книга. Побираше се точно в кутията му. Казваше се Детска енциклопедия „Звезди“ и в по-голямата си част представляваше картинки на нощното небе. Знаеше, че