Крилете на Масклин

Досега наблюдаваше човеците. Сто пъти по сто човека. Беше почнало да му просветва, че да се качиш на реактивен самолет не е като да откраднеш камион.

Ангало и Гърдър се бяха окопали надълбоко сред боклука и мрачно преживяха останките на един студен и мазен пържен картоф.

Беше шок за всички — помисли си Масклин.

Искам да кажа, ето го Гърдър, например. В Магазина той беше Абатът, и вярваше, че Арнолд Брос е построил Магазина единствено и само за номите. И все още си мисли, че някъде съществува един вид Арнолд Брос, който бди над нас, защото ние сме важна работа. А сега — ей ни на тук, и какво открихме? Че номите изобщо не били важна работа…

Ами Ангало? Той пък не вярва в Арнолд Брос, но много му харесва да си мисли, че Арнолд Брос съществува само за да може той да не си вярва в него.

И накрая — аз.

И през ум не ми бе минало, че ще е толкова трудно.

Мислех си, че самолетите са само камиони с повече крила и по-малко колела, нищо повече.

А тука има повече човеци накуп, отколкото някога съм виждал. И как да намерим на подобно място Внука Ричард (39)?

Надявам се, че ще се сетят да ми оставят от оня картоф…

Ангало вдигна поглед.

— Какво, да не би да го видя? — саркастично подметна той.

Масклин сви рамене.

— Тук гъмжи от брадати човеци. И всичките до един ми се виждат еднакви.

— Казвах ти аз на тебе — натърти Ангало. — Със сляпа вяра нищо не става. — Той метна светкавичен поглед към Гърдър.

— Може и да е тръгнал вече — вдигна рамене Масклин. — Може и точно покрай мене да е минал.

— Ами да се връщаме тогава — предложи Ангало. — Сигурно им липсваме на нашите хора. Опитахме се. Видяхме летището. Десетки пъти едва не ни сгазиха. Време е да се връщаме в реалността.

— Ти какво ще кажеш, Гърдър? — обърна се Масклин към абата.

Той го изгледа дълго и отчаяно.

— Не знам. Наистина не знам. Надявах се…

Гласът му заглъхна. Изглеждаше толкова смазан, че дори и Ангало го потупа по рамото.

— Не го вземай толкова навътре, де — зауспокоява го той. — Нали не си си го мислил наистина това, че някакъв си Внук Ричард ще ни се изтърси на главите от небето и ще ни замъкне до Флорида, а? Виж какво — опитахме. Не стана. Е, хайде да си ходим тогава.

— Разбира се, че не съм си мислил това — раздразнено рече Гърдър. — Помислих си само, че… ами че сигурно по някакъв начин… ами че все ще има някакъв начин…

— Светът принадлежи на човеците. Те са построили всичко. И те управляват всичко. По-добре ще е да приемем това — мъдро рече Ангало.

Масклин погледна Нещото. Знаеше, че в момента ги слуша. Макар и да представляваше просто едно черно кубче, по някакъв начин си личеше, че е нащрек.

Бедата беше там, че то се обаждаше само когато си иска. Винаги ти помагаше точно колкото трябва, и толкоз. Сякаш през цялото време те изпитваше.

Да молиш Нещото за помощ означаваше да си признаеш, че вече нищо, ама нищичко не ти идва наум. Но…

— Нещо — обади се той. — Знам, че ме чуваш, защото в тая сграда сигурно има ток колкото щеш. Ние сме на летището. Не можем да намерим Внука Ричард (39). Дори не знаем как да почнем да го търсим. Моля те, помогни ни.

Нещото си траеше.

— Ако не ни помогнеш — тихо продължи Масклин, — ще се върнем в Кариерата и ще се наложи да се изправим лице в лице с човеците. Само че тебе това никак не те засяга, защото ще те зарежем тук. Без майтап. И вече никога никакви номи не ще те намерят. Няма да имаш никаква втора възможност, Нещо. Ние ще измрем. И никъде вече няма да има никакви номи — заради тебе. И после години, години наред ще си седиш тук сам-самичко и напълно безполезно, и накрая ще си помислиш: „Ех, да можех да върна времето назад, щях да помогна на Масклин!“ Е, сега си представи, че всичко това се е случило, и по някаква магия твоето желание се е сбъднало. Помогни ни.

— Ама то е машина! — тросна му се Ангало. — Не можеш да изнудваш една машина!

Върху черната повърхност на Нещото просветна червена светлинка.

— Знам, че можеш да ни кажеш какво мислят другите машини — продължи Масклин. — Но я опитай да ми кажеш какво мисли един ном, а? Вземи ми прочети мислите, ако смяташ, че си правя майтап. Нали искаш номите да действат интелигентно. Е, в момента аз действам интелигентно. Достатъчно интелигентен съм, че да разбера кога имам нужда от помощ. В момента, значи, имам. А ти можеш да ми помогнеш. И ако не ми помогнеш, тутакси си тръгваме и на мига забравяме, че изобщо си съществувало някога.

Проблесна и втора светлинка. Много мижава.

Масклин се изправи и кимна на другите двама.

— Ясно — каза той. — Да вървим.

Нещото издаде онзи електронен шум, който при номите отговаряше на прочистване на гърлото.

— Как мога да ви помогна?

Ангало се ухили на Гърдър.

Масклин седна.

— Намери Внука Ричард Арнолд (39).

— Ще ми трябва много време.

По повърхността на Нещото приплъзнаха няколко светлинки. После то се обади:

— Установих местонахождението на лице на име Ричард Арнолд, трийсет и деветгодишен. Тъкмо влезе в чакалнята за пътници от първа класа. Чака полет 205 до Маями, Флорида.

— Това ли ти беше многото време? — подхвърли Масклин.

— Триста милисекунди — уточни Нещото. — Много време си е това.

— Освен това мисля, че не разбрах всичко, дето ми го каза.

— Кое точно не разбра?

— Почти всичко — призна си Масклин. — Всичкото след „тъкмо влезе“.

— Някой, който се казва така, се намира тук и чака в една специална стая, за да се качи на голяма сребърна птица, която ще литне в небето и ще го откара до едно място, което се нарича Флорида — търпеливо обясни Нещото.

— За какви големи сребърни птици ми приказваш? — намръщи се Ангало.

— За самолета става въпрос. Саркастично го раздава — обясни Масклин.

— Ами?! И откъде го знае всичкото това? — запита Ангало подозрително.

— Тук е пълно с компютри — обади се Нещото.

— Такива като тебе, а?

Нещото успя някакси да придобие обиден вид.

— Те са много, ама много примитивни — подчерта то. — Ала аз ги разбирам. Ако се напрегна да мисля достатъчно бавно. Те това работят — да знаят кой човек къде се намира.

— Повечето човеци и толкова не вършат — изкоментира Ангало.

— Можеш ли да измислиш как да стигнем при него? — светна лицето на Гърдър.

— Я задръж, я задръж — скастри го Ангало. — Дай да не бързаме толкоз.

— Нали затова сме дошли тук — да го намерим?

— Да! Но какво всъщност можем да направим?

— Ами, естествено, можем да… да… такова де… например ще…