Крилете на Масклин

— Килим! — почти изплака той. — О, килим! Мислех си, че едва ли някога ще те видя пак!

— О, я ставай! — сръга го Ангало. Чак на него му стана неудобно — самият Абат да се държи по тоя начин пред някого, дето колкото и добър приятел да им беше, все пак не беше роден в Магазина.

Гърдър неловко се изправи.

— Извинявайте — измърмори той и взе да се изтупва. — Не знам какво ме прихвана. Просто в мен се събудиха спомени, това е. Истински килим! От месеци не съм виждал такова нещо!

Той шумно се изсекна.

— Нали си спомняш какви красиви килими имаше в Магазина! Ама красиви! Пък какви шарки имаха…

Масклин погледна нагоре по тръбата. Приличаше му на коридорите в Магазина, само дето светлината беше по-ярка.

— Давайте да мърдаме оттук — подбутна ги той. — Много е открито. Къде отидоха всичките ония човеци, а, Нещо?

— След малко пристигат.

— Откъде го знае пък това? — почти се обиди Гърдър.

— Слуша какво си говорят другите машини — обясни Ангало.

— На този самолет също има много компютри — обади се Нещото.

— Е, ами много хубаво — колебливо се обади Масклин.

— Поне ще има с кого да си приказваш.

— Ама те са доста тъпички — Нещото успя да изрази презрение, без да разполага с каквито и да било изразни средства.

След няколко метра коридорът преминаваше в нещо по-различно. Масклин виждаше завеса и нещо, което много приличаше на ръба на стол.

— Добре, Ангало — рече той. — Ти водиш. Знам, че ти се иска.

Изминали бяха две минути.

Тримата стояха под една седалка.

Масклин никога не се бе замислял как ли изглеждат самолетите отвътре. Беше прекарвал дни наред там, върху оная скала, да ги гледа как излитат. Разбира се, беше се сетил, че вътре има човеци. Човеците бяха навсякъде. Ала никога не се беше замислял какво ли е вътре. Ако някъде съществуваше нещо, дето да изглежда като направено от много навънчета, то това беше тъкмо самолет в полет.

Ала на Гърдър вече му бе дошло твърде много. Ронеше сълзи.

— Електрическо осветление! — изхълца той. — И пак килими! И големи меки седалки! Че и салфетки им постлали отгоре! И никъде ни помен от кал! Даже и табели си има!

— Е, по-леко, де — безпомощно го потупа Ангало по рамото. — Знам, хубаво си беше в Магазина. — Той погледна Масклин. — Трябва да признаеш, че беше доста неочаквано. Аз се надявах тука да има…, ами, жици разни, тръби, интересни лостове, такива ми ти работи. Пък то — Мебелният отдел на „Арнолд Брос“, едва ли не!

— Не трябва да оставаме тук — огледа се Масклин. — Само след мъничко ще гъмжи от човеци. Спомнете си какво ни каза Нещото.

Помогнаха на Гърдър да стане и се понесоха в тръс под редовете от седалки, влачейки го по средата.

Само че това тук не прилича на Магазина поне в едно много важно отношение — осъзна Масклин. Почти нямаше къде да се скриеш. В Магазина все се намираше закътано място да се спотаиш, да се промъкнеш…

До тях вече долиташе далечна шумотевица. Най-накрая откриха някаква ниша зад една завеса. В тази част на самолета нямаше седалки. Масклин пропълзя вътре, като тикаше пред себе си Нещото.

Сега шумотевицата вече не беше далечна. Много близка беше. Той извърна глава и на по-малко от педя от себе си забеляза човешки крак.

Отзад, в металната стена на нишата, имаше друга дупка, през която минаваха дебели жици. Беше тъкмо толкова голяма, че през нея да минат един Ангало и един Масклин. (И достатъчно голяма, че да мине и един паникьосан Гърдър, при условие че другите двама са го хванали за ръцете и дърпат ли дърпат.) Не че беше много просторно, но поне не се виждаха.

Да, ама и те нищо не виждаха. Лежаха наблъскани в мрака като сардели и се опитваха да се настанят що-годе удобно върху жиците.

След малко Гърдър се обади:

— Май ми помина…

Масклин кимна.

Отвсякъде прииждаха какви ли не шумове. Някъде надалеч нещо издрънча, после пак и пак. Долетя и жалейното гъгнене на човешки гласове. После ги разтресе. Яко.

— Ей, Нещо? — прошепна Масклин.

— Да?

— Какво става?

— След малко самолетът ще се понесе по въздуха.

— О, така ли?

— Знаете ли какво означава това?

— Ами… не.

— Ще лети. Да се понесе значи, че нещо ще го носи. Пък въздух си е именно въздух. Значи ще го носи въздухът.

Масклин чуваше как диша Ангало.

Той се намести възможно най-удобно между металната стена и един дебел наръч жици, и се взря в тъмното.

Мълчаха. След малко последва лек трус. После усетиха, че се движат.

Нищо друго не се случи. И продължи да не се случва.

Най-накрая Гърдър се обади. Гласът му трепереше от ужас.

— Много ли е късно вече да слезем, ако…

Внезапен далечен тътен довърши изречението наместо него. Глухо трополене разклати всичко наоколо — леко, ала стабилно.

Последва тежка пауза. Сигурно така се чувства топката в момента, когато тъкмо са я хвърлили нагоре, и започва да пада надолу. Изведнъж нещо ги подхвана и тримата и ги струпа в боричкаща се купчинка. Подът упорито се опитваше да стане стена.

Номите се вкопчиха един в друг, спогледаха се и писнаха в един глас.

След малко млъкнаха. Май нямаше кой знае какъв смисъл да продължават с пищенето. Пък и въздухът им беше свършил.

Подът лека-полека взе да се държи като нормален под и заряза амбициите си да става стена.

Масклин избута крака на Ангало от врата си.

— Мисля, че летим — обади се той.

— Че то такова ли било? — едвам успя да избъбре Ангало. — Като го гледаш от Земята, някак си по- изящно изглежда.

— Някой нещо да е пострадал?

Гърдър се стегна и се изправи.

— Цял съм в синини — оплака се той. После се изтупа. А сетне, тъй като номската природа е неспособна да се промени, добави: — Да ни се намира нещо за ядене?

За ядене не бяха се сетили.

Масклин втренчи поглед зад гърба на Гърдър, в тунела, пълен с жици.

— То може и да не ни потрябва — несигурно каза той. — Нещо, колко време ще пътуваме до Флорида?

— Капитанът тъкмо съобщи, че ще пътуваме шест часа и четирийсет и пет