Крилете на Масклин

Чудя се — какво ли е да живееш почти цяла вечност?

Той се окопа по-дълбочко сред нещата на таблата. Повечето бяха шишета, но имаше и две-три торби, пълни с някакви буци на бучки — малко по-дребни от юмрука на Масклин. Взе да мушка с ножа си хартията; най-накрая успя да пробие достатъчно голяма дупка и измъкна една от тях навън.

Излезе осолен фъстък. Все беше някакво начало.

Той сграбчи пакета — и точно тогава надолу се протегна ръка.

Беше толкова близо, че можеше да я пипне.

Беше толкова близо, че и тя можеше да го пипне.

Видя как червените нокти се плъзнаха край него, сключиха се бавно около друг пакет с фъстъци и се оттеглиха.

Чак по-късно на Масклин му просветна, че жената, която раздаваше яденето, нямаше как да го види. Тя просто е протегнала ръка към таблата, за да вземе нещо, за което е знаела предварително, че се намира там — а това почти със сигурност не включваше Масклин.

Да, така реши той по-късно. Но в онзи миг, когато въпросната човешка ръка почти го забърса по главата, нещата изглеждаха доста по-инакви. Той изхвърча с плонж от количката, удари се в килима, претърколи се и се навря под най-близката седалка.

Дори не изчака дъх да си поеме. Опитът го бе научил, че спреш ли да си поемеш дъх — сгащват те. Той запрепуска от седалка към седалка. Блъскаше се в гигантски крака, в захвърлени на пода обувки, в изпуснати вестници и чанти. Когато пресичаше пътеката покрай дупката с яденето, и ном да го беше гледал, пак щеше да види само размазано петно. Не спря дори когато най-после стигна до дупката. Просто се метна и префуча през нея. Даже и не докосна стените.

— Фъстък ли? — рече Ангало. — Един, за тримата? Че то и по хапка няма да се падне на ном!

— Какво предлагаш тогава? — кисело се обади Масклин. — Да не искаш например да отидеш при оная жена, дето раздава яденето, и да й кажеш: „Ей, там долу има три прегладнели мъничета?“

Ангало се вторачи в него. Масклин вече дишаше спокойно, но лицето му все още пламтеше.

— Че знаеш ли, може пък да си струва да опитаме…

— Какво!

— Е, ами ако ти си човек, би ли очаквал да видиш номи в самолет?

— Естествено, че и през ум няма да ми мине…

— На бас тогава, че ако ги видиш, ще се шашнеш! А?

— Да не би да предлагаш да се покажем пред някой човек нарочно? — подозрително запита Гърдър. — Нали знаеш, никога не сме правили нищо подобно…

— Аз току-що едва не го направих — обади се Масклин. — И хич не съм се разбързал да го повтарям!

— Искаш да кажеш, че, разбира се, предпочитаме да си гризнем сега тоя фъстък и после да умрем от гладна смърт? А?

Гърдър се взря с копнеж в парченцето фъстък, което държеше. Разбира се, в Магазина бяха яли фъстъци — най-вече покрай Коледния Панаир. Тогава отдел „Хранителни стоки“ преливаше от разни храни, които обикновено не се появяваха през другите сезони. Фъстъците бяха чудесен завършек на един обяд. Вероятно бяха и чудесно начало на един обяд. Онова, което със сигурност не бяха, беше самият обяд.

— И какъв е планът? — неохотно измърмори той.

Едната от човечките, които раздаваха храната, тъкмо вземаше табли от един рафт, когато нещо се размърда и я накара да вдигне очи. Главата й бавно се извърна встрани.

Нещо мъничко и черничко се беше навело към дясното й ухо.

То навря палчета в ушенцата си, разпери пръсти и се изплези.

— Ппппппръц! — рече Гърдър.

Подносът се изхлузи из ръцете на човечката и тресна о пода. Човечката издаде протяжен звук — като писклива сирена, и се дръпна назад, покрила уста с шепи. Най-накрая се извъртя — много бавно, като дърво, което се гласи да падне — и се шмугна между завесите.

Когато се върна — водеше още един човек с нея — мъникът беше изчезнал.

Повечето ядене — също.

— Не помня откога не съм ял пушена сьомга. — Усмивката на Гърдър преливаше от щастие.

— Мммммммпфпф! — отвърна му Ангало.

— Ама виж се как ядеш! — свирепо го сряза Гърдър. — Бива ли така — тикаш всичкото в устата си, и после, каквото остане, го кършиш! Че какво ще кажат хората?

— Т’ня’а’ора — измърмори Ангало. — С’м’ти и ’асклин.

Масклин отвори една кутийка с мляко. Беше съвсем мъничка, като за номи правена.

— Е, тъй по̀ бива, а? — ухили се Гърдър. — Нормална храна. И се добива по нормален начин — вади се от разни кутии и хартии. Няма какво да я чистиш от калта като оная в Кариерата. Пък и я какво е топло и хубаво тук вътре. Само така трябва да се пътува. Някой да иска… — Той колебливо побутна нещо. Не му беше ясно какво е. — … такова?

Другите двама поклатиха глави. Онова в чинийката беше едно такова лъскаво, розово, на бучки, отгоре му беше бучната черешка, и незнайно защо, ама намязваше на нещо, дето няма да го ядеш, дори и да ти го тръснат в чинията след седмица пълен глад.

— Какво е на вкус? — попита Масклин, след като Гърдър се престраши да сдъвче една хапка.

— Розово едно такова — отвърна Гърдър.3

— Някой да иска фъстък за десерт? — предложи Ангало. — Никой? Ами я да го разкарам тогава.

— Да не си посмял! — скара му се Масклин. И двамата го погледнаха. — Извинявай. Искам да кажа, че не е редно. Не е хубаво да се хвърля храна, и то свястна.

— Грехота е — превзето рече Гърдър.

— Хмммм. За грехота не знам, ама че е тъпо, тъпо е. По-добре го прибери в торбата, че знаеш ли кога ще ти потрябва.

Ангало се протегна, после се прозя.

— Ех, как добре ще ми дойде сега една баня…

— Никъде не виждам вода — огледа се Масклин. — Сигурно все някъде има мивка или тоалетна, ама хич не ми идва наум къде бихме могли да ги потърсим.

— Та като каза тоалетна… — подхвана Ангало.

— В другия край на тръбата, моля — любезно рече Гърдър.

— И внимавай с жиците — обади се и Нещото. Ангало кимна озадачено и се запромъква в мрака.

Гърдър се прозя и се изпъна.

— Тия човечки, дето раздават яденето, няма ли да тръгнат да ни търсят?

— Едва ли — отвърна Масклин. — Едно време, като живеехме Навънка, преди да дойдем в Магазина, човеците понякога са ни виждали, дума да няма. Ама сигурно не са вярвали на очите си. Щото ако бяха виждали някога истински ном, нямаше да правят ония смахнати градински чучела.

Гърдър бръкна из гънките на расото си и измъкна оттам картинката с Внука Ричард. Дори на мътната светлина в тръбата Масклин се убеди, че това е човекът от онази седалка. Онзи нямаше бразди по лицето като този — картинката твърде дълго бе стояла сгъната — нито пък беше направен от малки точици, ама като не броим това…

— Мислиш ли, че е някъде наблизо? — замечтано рече Гърдър.

— Може би, може би… — На Масклин изведнъж му стана чоглаво. — Ама виж какво, Гърдър… Ангало може и да прекалява, но може и да е прав… Може пък Внукът Ричард да си е просто човек като другите, нали разбираш. Може пък човеците наистина да са построили Магазина само за човеци. А вашите прадеди да са се настанили в него, защото… Е, ами защото вътре е било сухо и топло. И…

— Изобщо не те слушам, да знаеш! — сопна му се Гърдър. — Изобщо нямам намерение да те слушам как