Крилете на Масклин

ми разправяш, че не сме нищо повече от мишките и плъховете! Ние сме нещо много важно!

— Нещото съвсем ясно твърди, че сме дошли тук отнякъде, Гърдър — меко възрази Масклин.

Абатът сгъна снимката.

— Може и да сме. Пък може и да не сме. Все тая.

— Ангало смята, че ако е вярно, изобщо не е все тая.

— Не виждам защо! Истината не е само една — сви рамене Гърдър. — Аз мога да река: ти — това си просто сума ти прах, разни сокове, кокали и космалаци, всичкото това събрано накуп — и ще бъда прав. Но мога да река и така: ти си нещо, което съществува вътре в главата ти, а като умреш, изчезва — и пак ще бъда прав. Питай и Нещото, ако щеш.

Шарените светлинки замигаха по повърхността на Нещото.

Масклин изглеждаше потресен.

— Никога не съм го питал за това!

— А защо? Това ще е първото нещо, за което ще го питам аз — натърти Гърдър.

— А пък то сигурно ще ти каже нещо като „Изчисленията невъзможни“ или „Лошо зададени параметри“ — изсумтя Масклин. — То все така казва, като не ще да си признае, че не знае нещо. Ей, Нещо?

Нещото не отговори. Шарките му се смениха.

— Нещо? — повтори Масклин.

— Наблюдавам комуникациите.

— Често го прави, като му доскучае — продължи Масклин. — Седи си и си слуша разни невидими съобщения, дето витаят из въздуха. Нещо, обърни ми малко внимание, ако обичаш. Важно е. Ние искаме да…

Светлинките се размърдаха. Повечето от тях почервеняха.

— Нещо! Ние…

Нещото прещрака. То така се прокашляше.

— Забелязан е ном в пилотската кабина.

— Виж сега какво, Нещо, такова, ние… КАКВО?!

— Повтарям: забелязан е ном в пилотската кабина.

Масклин метна разярен поглед наоколо.

— Ангало?!

— Изключително вероятно е — заключи Нещото.

3.

ПЪТУВАЩИ ЧОВЕЦИ: Едри, прилични на номи същества. Голяма част от човеците прекарват много време в пътуване от едно място на друго, което е доста странно, тъй като онова място, на което отиват, обикновено и без това е претъпкано с човеци. Вж. също ЖИВОТНИ, ИНТЕЛИГЕНТНОСТ, ЕВОЛЮЦИЯ и КРЕМ КАРАМЕЛ.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Гласовете на Масклин и Гърдър се блъскаха нагоре-надолу из тръбата, докато двамата се промъкваха през жиците.

— Тъкмо се бях замислил, че нещо много се забави! — Не трябваше да го пускаш самичък! Нали го знаеш какъв е! Дай му на него някоя машина да подкара!

— Кой, аз ли не трябвало да го пускам?!

— Той просто няма никакво чувство за… Ами сега накъде?

Ангало бе споменал, че си е представял как вътре в самолета е пълно с оплетени жици и тръби. Почти беше познал. Едвам се провираха през света на кръстосаните кабели, който се намираше под тукашния под.

— Стар съм вече аз за такива работи! В живота на всеки ном идва един момент, когато е крайно време да престане да пълзи из вътрешността на разни ужасни летящи машини!

— Че колко пъти ти се е случвало досега?!

— И един път ми стига!

— Наближаваме — обади се Нещото.

— Ето, виж какви работи стават, като им се покажем! Това е нашата Присъда! — издекламира Гърдър.

— Ама чия? — мрачно се обади Масклин и го побутна да върви.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами като е присъда, все някой трябва да ни е осъдил, нали? Та, кой?

— Аз не го казах буквално!

Масклин се спря.

— А сега накъде, Нещо?

— Току-що съобщиха на човечките, раздаващи храна, че на борда е забелязано странно същество — каза Нещото. — Ние се намираме точно там. Има много компютри.

— И те си приказват с тебе, а?

— Малко. Те са като децата. Повече слушат аз какво им говоря — самодоволно обясни Нещото. — Не са кой знае колко умни.

— И сега какво ще правим? — попита Гърдър.

— Ами ще… — Масклин се подвоуми. Думите „го избавим от беда“ изскочиха отнякъде и се наместиха по-нататък в изречението. Бяха хубави, силни думи. Копнееше да ги каже. Бедата беше там, че след тях се тътреше и една много по-простичка, много по-гадничка думичка — и тя беше „Как?“

— Според мен няма да се опитат да му направят нищо лошо — каза той. Надяваше се наистина да е така. — Сигурно ще го приберат някъде. Трябва да намерим такова място, че да можем да погледнем какво става. — Той безпомощно се взря в кабелите и в сложните метални джаджи, опнали се пред тях.

— Тогава по-добре ме остави аз да водя — каза Гърдър, все едно, че се разбираше от само себе си.

— Защо?

— Тебе много те бива да се ориентираш навън — побутна го встрани абатът, — обаче ние от Магазина пък чудесно се оправяме вътре. — Той потри ръце. — Ха така! — Сграбчи един кабел и се плъзна в някаква дупка, която Масклин въобще не беше забелязал.

— Като малък ги правех тия работи — обясни абатът. — Какви ли не номера правехме!

— Да, да? — На Масклин му стана интересно.

— Май че е оттука. Внимавай с тия жици. О, да… Лазехме нагоре-надолу по асансьорните шахти, влизахме и излизахме от телефонното табло, както си искаме…

— А пък разправяше, че сегашните младежи губели твърде много време в търчане насам-натам, и само пакости ги бивало да вършат!

— А? Аха, да. Е, това тяхното си е чисто своеволие. — Тонът на Гърдър стана сух. — Ние едно време имахме волен дух! Я да пробваме оттука.

Промъкнаха се между две топли метални стени. Отпреде им грейна светлина.

Масклин и Гърдър се метнаха по корем и запълзяха напред.

Стаята беше с доста странна форма. Не беше много по-голяма от кабината на камиона. И, също като