Крилете на Масклин

нея, тя представляваше просто онова място, от което човеците управляват машинариите.

А машинариите бяха много.

Те покриваха и пода, и стените: лампички, шайбички, копчета, лостове.

Ако Доркас беше тук, никога не бихме могли да го изкараме от тая стая — помисли си Масклин. Ангало е тук някъде. Него трябва да го изкараме на всяка цена.

На пода бяха коленичили двама човеци. До тях стоеше права и една от човечките, дето раздаваха ядене. Всичките усилено мучаха и ръмжаха.

— Човешки език — промърмори Масклин. — Ще ми се да можехме да ги разбираме…

— Ами добре — обади се Нещото. — Слушайте сега.

— Ама ти разбираш човешки?

— Естествено. Че това е просто номски на по-бавни обороти.

— Какво? Какво?! Ама ти никога не си ни го казвал! Как си могъл да не ни го кажеш!

— Не съм ви казал милиарди неща. От кое бихте искали да започна?

— Например от това да ми кажеш за какво си говорят в момента — каза Масклин. — Моля те!

— Единият от човеците току-що каза: „Сигурно ще да е била някоя мишка.“ Пък другият му рече: „Покажи ми мишка с дрехи и тогава и аз ще призная, че е било мишка.“ А пък жената каза: „Изобщо не беше мишка, ви казвам. Пръцна ми в лицето (удивителна).“

— Не те е срам! — Масклин изгледа Гърдър накриво. — Така да ни излагаш!

— Не съм правил нищо такова! — защити се Гърдър. — Аз само й казах ппппррръц! Ей-така!

— Единият от човеците току-що каза: „Поглеждам аз и онова ми се блещи насреща от прозореца.“

— Ангало е, няма кой друг да е — кимна Гърдър.

— А пък другият коленичил човек сега каза: „Е, каквото ще да е, ама сега е зад онова дърво и няма къде да ходи.“

— Вижте го, маха част от стената! — прехапа устни Масклин. — О, не! Олеле, бърка вътре!

Човекът измуча.

— Човекът каза: „Ухапа ме! Ухапа ме, таласъмът му с таласъм“ — преведе Нещото със спокоен глас.

— Ами да. Той Ангало си е такъв — кимна Гърдър. — Цял бащичко. Да го притиснеш така, че вече да няма накъде, пак ще се бие до последно.

— Ама те не знаят с кого си имат работа! — разпали се Масклин. — Видели са го, ама той им е избягал! И сега се карат — те просто не могат да повярват в номите! Ако го измъкнем, преди да са го хванали, сигурно все пак ще почнат да мислят, че е било мишка или нещо такова!

— Предполагам, че можем да заобиколим — вътре по стената, и да излезем там — взе да разсъждава Гърдър. — Но ще ни отнеме много време.

Масклин огледа отчаяно кабината. Освен тримата човеци, които се опитваха да хванат Ангало, отпред имаше още двама. Това трябва да са шофьорите — помисли си.

— Не се сещам за нищо, ама за нищо — призна си той. — Ей, Нещо, ти да се сещаш за нещо?

— Мога да се сетя за практически неограничен брой неща.

— Искам да кажа — можеш ли да ни помогнеш да избавим Ангало?

— Да, мога.

— Ами по-добре ни помогни тогава!

— Добре.

Миг по-късно се разнесе плътният дрънчащ вой на алармени звънци. Засветкаха лампички. Шофьорите се разкрещяха, приведоха се напред и защракаха с разни копчета.

— Какво става? — зачуди се Масклин.

— Възможно е човеците да са се смаяли от факта, че тази машина вече не е под тяхно управление — обясни Нещото.

— Така ли? Ами кой кара тогава?

Светлинките се разбягаха по повърхността на Нещото в гладки вълнички.

— Аз.

Едно от жабчетата падна от клона и безшумно се гмурна в балдахина от листа, далече-далече надолу. Тъй като животните, които са много мънички и много лекички, могат да падат дълго време, без да им стане нищо, по всяка вероятност то е оцеляло долу в горския свят и е изживяло второто най-интересно приключение, което някога се е случвало на някое жабче.

Останалите продължиха да пълзят напред.

Масклин подбутваше Гърдър по претъпкания с жици метален канал. Над главите им се носеха човешко ръмжене и трополене на човешки крака.

— Според мен май не им харесва много тая работа — сподели Гърдър.

— Но те нямат никакво време да търсят нещо, дето и без това сигурно е било мишка!

— Каква ти мишка! Нали е Ангало!

— Да, ама после ще решат, че е било мишка. Май човеците не обичат да научават неща, които могат и да ги разтревожат.

— Че те и номите са същите! — рече Гърдър.

Масклин погледна Нещото. Пак бе го стиснал под мишница.

— Наистина ли ти караш Конкорда?

— Да.

— Пък аз си мислех, че за да караш някоя машина, трябва да въртиш кормила, да сменяш скорости, такива ми ти работи…

— Всичко това тук го правят машини. Човеците само натискат копчетата и въртят шайбите, и така нареждат на машините какво да правят.

— Ами ти какво правиш?

— Командвам — отвърна Нещото.

Масклин се вслуша в приглушения шум на моторите.

— Мъчно ли е?

— Само по себе си — не. Човеците обаче се опитват да се месят.

— Ами тогава ще е по-добре да намерим Ангало по възможно най-бързия начин — рече Гърдър. — Давай.

Инч по инч, те се запромъкваха по друг тунел сред гъмжилото от кабели.

— Трябва да са ни благодарни, че позволихме на нашето Нещо да върши тяхната работа — рече Гърдър с благоговение.

— Всъщност не мисля, че споделят мнението ти — промърмори Масклин.

— Летим на височина 55 000 фута с 1 352 мили в час — съобщи Нещото.

Не последва никакъв коментар.

Нещото добави:

— Това е много нависоко и много бързо.

— Ами хубаво — Масклин бе загрял, че се очаква да кажат нещо по случая.

— Ама много, много бързо.

Двамата номи се промъкнаха през един тесен процеп между метални пластини.

— Всъщност, по-бързо и от куршум!

— Да не повярваш — обади се Масклин с невероятно спокоен глас.

— Два пъти по-бързо от скоростта на звука в тази атмосфера! — не спираше Нещото.

— Еййй!

— Чудя се дали не мога да ви го обясня по друг начин. — В тона на Нещото успя да се промъкне леко раздразнение. — Може да стигнем от Магазина до Кариерата за