Крилете на Масклин

подхвърли саркастично Ангало.

Масклин се надяваше, че мислите му не са се изписали на лицето.

— Много ясно, че не — отвърна той.

— И ами сега какво ще правим? — настоя Ангало.

— Ще… ще… ще питаме Нещото. — Сякаш камък падна от дутата на Масклин. — Ето какво ще направим. Нещо?

— Да?

Масклин сви рамене.

— Ами сега какво да правим?

— Ей, на туй му викам аз добре обмислена работа — подметна Ангало.

Чантата се премести. Внука Ричард (39) бе минал по-напред.

— Нещо? Питах те какво да правим…

— Нищо.

— Ама как така нищо?

— Чрез осъществяване пълна липса на всякакви дейност.

— Че това какво ще ни помогне?

— Във вестника пишеше, че Ричард Арнолд заминава за Флорида, по повод изстрелването на комуникационен спътник. Ето затуй сега той отива на онова място, където се намира този спътник. Ерго, ние отиваме с него.

— Какъв Ерго пък сега? Нямаме такъв! — озърна се Гърдър.

Нещото присветна срещу него.

— „Ерго“ означава „следователно“.

Масклин го изгледа със съмнение.

— Мислиш ли, че ще вземе чантата със себе си?

— Не е съвсем сигурно.

В тази чанта всъщност нямаше кой знае какво, трябваше да признае Масклин. Вътре бяха пъхнати предимно чорапи, вестници, някоя и друга дреболия, като четка за коса например, и една книга със заглавие „Шпионинът без гащи“. Последният предмет ги беше попритеснил — тъкмо щом самолетът се приземи, ципът на чантата се разтвори, но Внукът Ричард просто тикна книгата между вестниците, без изобщо да погледне вътре. Сега в чантата се промъкваше светлинка и горе-долу се виждаше. И Ангало се опитваше да чете въпросната книга. От време-навреме измърморваше нещичко под нос.

— На мене ми се струва — подхвана Масклин, — че Внукът Ричард не смята да заминава веднага да гледа как тоя спътник излита. Сигурен съм, че първо ще отиде някъде да се наспи. Знаеш ли кога ще излита Совалката, Нещо?

— Не съм много сигурен. Мога да говоря с другите компютри само когато са в моя обхват. Тукашните разбират единствено от работите на летището.

— Ами че то тъй и тъй скоро ще му се приспи — предположи Масклин. — Човеците спят почти по цяла нощ. Май ще е по-добре да излезем от чантата, докато спи.

— А после ще говорим с него — добави Гърдър.

Останалите го зяпнаха.

— Е, нали за това дойдохме тук? — настоя Гърдър. — Нали като тръгвахме, за това си приказвахме? Че ще го помолим да спаси Кариерата…

— Ама той е човек! — тропна с крак Ангало. — И ти досега да не си го разбрал! Изобщо няма никакво намерение да ни помага! Че защо ще ни помага? Той е човек, и толкоз, а пък предците му са построили някакъв си магазин! Чудя ти се как така продължаваш да вярваш, че е нещо като огромен ном, който живее на небето!

— Защото няма в какво друго да вярвам! — нададе вопъл Гърдър. — Ами ти — ти като не вярваш във Внука Ричард, какво търсиш в чантата му?

— Просто съвпадение…

— Ти само това си знаеш! Винаги всичко за тебе е съвпадение!

Чантата се мръдна, тъй че те пак изгубиха равновесие и се изпонатръшкаха.

— Движим се — надникна Масклин през дупката. Почти се зарадва, че най-после може да им прекъсне караницата. — Преминаваме през някаква стая. Отвън е пълно с човеци. Много, ама много човеци.

— Че те къде не са много… — въздъхна Гърдър.

— А някои държат табелки с имена на тях.

Номите бяха свикнали на човеци с табелки. Някои от тях в Магазина през цялото време си носеха табелките с имената — едни такива дълги имена, например „Г-жа Дж. И. Уилямс, Отговорник“, или пък „Здрасти, аз съм Трейси“. Никой не знаеше защо се налага да ги носят. Сигурно защото инак щяха да си ги забравят.

— Я чакай — обади се Масклин. — Тая работа май нещо не е чиста. Единият от тия държи табела, а на нея пише „Ричард Арнолд“. Точно към него вървим! Вече говорим с него!

Плътният сподавен грохот на човешки глас се разнесе над номите като гръмотевица.

— Хуммм-вуммм-бум?

— Фуммм-хуммм-зуммм-бум.

— Хуммм-зуммм-БУМ-фуммм?

— Бум!

— Разбираш ли нещо, а, Нещо? — попита Масклин.

— Да. Човекът с табелата е тук, за да заведе нашия човек в хотела. Това е място, където човеците спят. В него ги и хранят. А останалото са просто разни неща, които човеците си казват, за да се уверят, че още са живи.

— Това пък какво значи?

— Ами, казват си неща като „Как си?“ и „Приятен ден“ и „Ами за времето какво ще кажеш?“ А онова, което значат тези звуци е: „Аз съм жив и здрав, ти също“.

— Ама, Нещо, те и номите си казват такива неща. Това се нарича „да се разбираш с хората“. Що не вземеш и ти да опиташ, може пък да си струва.

Чантата се килна настрани и се удари в нещо. Номите се вкопчиха отчаяно кой къде свари. Ангало — само с една ръка. Не искаше да си загуби страницата.

— Пак огладнях — призна си Гърдър. — В тая чанта нищо ли няма за ядене?

— В тая туба тук има паста за зъби.

— Ще пропусна пастата за зъби, благодаря.

Разнесе се тътен. Ангало вдигна поглед.

— Тоя звук го познавам! — възкликна той. — Това е двигател с вътрешно горене! В кола сме!

— Пак ли?! — изстена Гърдър.

— Веднага, щом можем, слизаме — успокои го Масклин.

— Това що за камион е, а, Нещо? — попита Гърдър.

— Не е камион, а хеликоптер.

— Доста е шумничък. — Никога не се бе натъквал на последната дума, която каза Нещото.

— Това е един вид самолет без крила — поясни Ангало. Той пък беше се натъквал.

Гърдър отдели известно време, за да обмисли това внимателно, в резултат на което изпадна в тих ужас.

— Нещо? — промълви той.

— Да?

— А какво държи във въздуха хе…

— Науката.

— О, така ли. А, добре. Науката ли казваш? Щом е Науката, бива. Е, значи всичко е наред.

Шумотевицата трая дълго. Толкова дълго, че в един момент се превърна в неделима част от света. И когато най-после спря, тишината се стовари върху тях като шок.