Крилете на Масклин

продължаваше да си мисли Гърдър. Слънцето надничаше из дъждовните облаци.

Бяха прекосили магистралата — издебнаха момент, когато по нея нямаше коли — и се бяха лутали дълго из влажния треволяк. Подскачаха при всяко изцвърчаване или тайнствено квакане. Най-накрая бяха намерили найлоновото пликче. После заспаха. Известно време Масклин стоя буден да ги пази, само дето не беше сигурен от какво.

Цялата тази работа си имаше и положителна страна. Нещото бе слушало какво казват радиото и телевизията и бе открило мястото, от което право нагоре излитаха космическите совалки. Беше само на осемнайсет мили оттук. А те определено бяха доста напреднали. Бяха изминали… да речем, половин миля. Тук поне беше топло, а пък сандвичът с бекон, маруля и домат още им държеше.

Да, ама им оставаха още почти осемнайсет мили.

— Та кога каза, че ще го изстрелят? — попита Масклин.

— След четири часа.

— Това ще рече, че трябва да пътуваме със скорост, по-голяма от четири мили в час… — мрачно закима Ангало.

Масклин също кимна. Ако един ном се напрегне, ама здравата, сигурно би могъл да покрие миля и половина за един час. По равен терен.

Той не беше мислил много-много по въпроса как ще изпратят Нещото в космоса. Ако изобщо се беше замислил, би му хрумнало, че биха могли да намерят совалката и да скътат Нещото някъде из нея. По възможност биха излетели и те — макар че за последното не беше много сигурен. Нещото беше споменало че в Космоса е студено и няма въздух.

— Можеше да помолиш Внука Ричард да ни помогне! — настоя Гърдър. — Защо избяга?

— Знам ли — отвърна Масклин. — Предполагам, че ми е хрумнало, че можем и самички да си помогнем.

— Но вие използвахте камиона. Номите живееха в Магазина. Използвахте и Конкорда. Ядете човешка храна.

Масклин се стресна. Нещото много рядко се впускаше в караници.

— Ама то е друго — успя да смутолеви той.

— И кое му е другото?

— Ами те не знаеха за нас. Ние си вземахме, каквото искаме. Не те ни го даваха. Те си мислят, че този свят е техен, Нещо! Мислят си, че всичко в него им принадлежи! Те дават имена на всичко, те притежават всичко тук! Аз погледнах тоя човек и си помислих — ето един човек в човешка стая, който прави човешки си работи. И какво би могъл да разбере той за номите? Как въобще да му мине през ума, че мъничките хора са истински хора, с истински мисли в главите? Не мога просто ей-така да позволя някакъв човек да ни надвие! Не!

Лампичките на Нещото премигаха.

— Твърде далеч сме стигнали вече, че да не го довършим самички — промърмори Масклин и изгледа Гърдър под око.

— Както и да е, като опряхме до това… Нещо не те видях да си се затърчал към него, готов сърдечно да му стиснеш пръста — добави той.

— Беше ми неловко. Винаги е неловко да се срещаш с божества — оправда се Гърдър.

Не бяха успели да си запалят огън. Всичко беше мокро, та мокро. Не че огънят им трябваше… ама с огън си беше по-цивилизовано. Някой някога обаче бе успял да запали огън — наоколо все още се въргаляха няколко мокри въглена.

— Чудя се, как ли вървят работите у дома? — обади се след малко Ангало.

— Е, ами очаквам, че добре — отвърна Масклин.

— Наистина ли?

— Абе правичката да си кажа, повече се надявам, отколкото очаквам…

— Аз пък очаквам твойта Грима вече да е почнала да ги командва всичките наред.

— Тя не е мойта Грима! — сопна му се Масклин.

— Тъй ли? И чия е тогава?

— Ами… — поколеба се Масклин. — Нейна си е, предполагам — довърши той неубедително.

— О, а пък аз си мислех, че вие двамата смятате да…

— Нищо не смятаме. Аз й казах, че ще се женим, пък тя взе да ми приказва за някакви си жаби…

— Те жените са си такива — включи се и Гърдър. — Нали ви казвах — не бива да им се позволява да се учат да четат. Мозъците им прегряват, това е.

— И ми каза, че най-важното нещо на света били някакви си жабчета, които живеели в някакво си цвете — продължи Масклин, като се напрягаше да се вслуша в гласа на собствената си памет. По онова време не беше слушал момичето много внимателно. Беше твърде ядосан.

— Звучи така, че да й сложиш на тая жена чайник на главата, ще кипне — рече Ангало.

— Прочела го била в някаква книга, тъй рече.

— Така си и мислех — кимна Гърдър. — Нали знаете, че всъщност никога не съм бил съгласен с това всички да се учат да четат. Хората се разстройват.

Масклин мрачно се вгледа в дъжда навън.

— Ама сега като се сещам — подхвана той, — май тая работа не се отнасяше точно до жабите. Ставаше въпрос по-скоро за идеята, свързана с тия жаби. Тя ми каза, че имало някакви хълмове, дето било много горещо и никога не спирало да вали, а пък сред дъждовните гори растели някакви много високи дървета, а пък най-горе по върховете им ги имало едни такива грамадански работи, нещо като голе-е-еми цветя, дето се казвали… бромелиади май беше, и водата от дъжда влизала вътре в цветята и там ставали локвички. Та, в тия локвички живеели едни жаби, дето си снасяли яйцата вътре в локвичките. И после от тях се излюпвали попови лъжички, които след време ставали на жаби. И тия жабета цял живот живеели вътре в цветята, там по върховете на дърветата, и даже и представа си нямали, че съществува Земята… И след като разбереш, че светът е пълен с такива неща, животът ти никога вече не може да бъде същият.

Той пое дълбоко дъх и добави:

— Абе, горе-долу нещо такова беше.

Гърдър погледна Ангало.

— Нищичко не вдянах — призна си той.

— Това е метафора — обади се Нещото. Никой не му обърна внимание.

Масклин се почеса зад ухото.

— Май означаваше много за нея…

— Това е метафора! — повтори Нещото.

— Те жените все нещо искат — поклати глава Ангало. — Мойта пък все за рокли приказва.

— Сигурен съм, че щеше да ни помогне! — подхвана любимата си тема Гърдър. — Да бяхме поговорили с него малко! Сигурно щеше да ни черпи едно ядене, ама сериозно ядене, и…

— … и да ни настани да живеем в някоя кутия от обувки — додаде Масклин.

— … и да ни настани да живеем в някоя кутия от обувки — автоматично повтори Гърдър. — Не, не! Исках да кажа, може би… Исках да кажа, че защо не? Само колкото да се наспим прилично за час-два, ей тъй, за разнообразие. Пък после…

— Пък после да ни разнася в джоба си — довърши Масклин.

— Не е задължително!!!

— Точно така би станало. Той е голям, пък ние сме малки.

— Изстрелването ще се състои след три часа и петдесет и седем минути — обади се Нещото.

Временният им лагер гледаше към една канавка. Във Флорида явно нямаше такова нещо като зима, и насипът край нея бе цял в зеленина.

Нещо като плоска чиния със забодена отпред лъжица бавно проплува край тях. Лъжицата щръкна за малко над водата, изгледа номите с мътен поглед и цамбурна обратно.

— Това пък какво беше, бе Нещо? — попита Масклин.

— Дългошиеста водна костенурка.

— О…