Крилете на Масклин

Костенурката тихо отплува.

— Ей, че късметлийка — рече Гърдър.

— Кво? — рече Ангало.

— Ами хем си има дълга шия, хем и името й дългошиеста. Бая неудобно щеше да се чувства, ако шията й беше къса. С това име…

— Изстрелването ще се състои след три часа и петдесет и шест минути.

Масклин се изправи.

— Знаете ли какво — рече Ангало. — Ще ми се да бях успял да прочета повечко от „Шпионинът без гащи“. Тъкмо беше почнало да става интересно.

— Я да видим сега дали можем да измислим нещо… — каза Масклин.

Ангало седеше, подпрял брадичка с ръце.

— Кога, сега ли?! — изгледа го той тъпо.

— Твърде далече сме стигнали, че ей-тъй изведнъж да се откажем, нали?

Взеха да си пробиват път през треволяка. След малко се добраха до някакъв катурнат пън на брега на канавката.

— Тука е много по-зелено, отколкото вкъщи, а? — обади се Ангало.

Масклин тъкмо драпаше да излезе от една гъста туфа листа.

— И по-топло — добави Гърдър. — Тия тук са си поправили парното.5

— Навънка никой не поправя парното. Тука просто си е такова — обясни Ангало.

— Като остарея, ей на такова място искам да живея, ако ми се наложи да живея Навънка — продължи Гърдър, като не обърна на Ангало никакво внимание.

— Това място е периодичен резерват за застрашени животни — обясни Нещото.

Гърдър нещичко май беше недочул, та кой знае защо изглеждаше шокиран.

— Природен мармалад ли каза? От животни?! Отврат!!!

— Не съм казал мармалад. Резерват казах. Значи място, където животните не бива да се закачат.

— Значи ловът не е позволен, така ли?

— Точно така.

— Ловът не е позволен, Масклин — разтревожи се Гърдър.

Масклин изсумтя.

Нещо го гризеше отвътре. Не можеше да схване точно какво. Сигурно в крайна сметка имаше нещо общо с животните.

— Като не броим дългошиестите костенурки — подхвана той, — още какви животни има тук, а, Нещо?

Известно време Нещото не отговаряше. После се обади:

— Има данни за морски крави и алигатори.

Масклин се опита да си представи как би изглеждала една морска крава. Това за кравите не звучеше чак пък толкоз зле. И преди беше виждал крави. Те бяха големи, бавни и не ядяха номи, освен случайно.

— Алигатор какво е? — попита той.

Нещото му обясни.

— Какво? — възкликна Масклин.

— Какво? — възкликна Ангало.

— Какво? — възкликна Гърдър и придърпа полите на расото си възможно най- плътно до себе си.

— Идиот такъв! — кресна Ангало.

— Кой, аз ли съм идиот? — разгорещи се Масклин. — Че аз откъде да го знам това? Да не съм ви виновен, а? Случайно да сте забелязали на летището табела, на която да пише „Добре дошли във Флорида — при големите месоядни амфибии, дълги до четири-пет метра“?

Те се взряха в тревата. Влажният, топъл свят, обитаван от насекоми и костенурки, изведнъж се превърна в тънко прикритие, под което дебнеха огромни ужасии чудовища с грамадански зъби.

Нещо ни дебне, помисли си Масклин. Усещам го.

Бяха се притиснали гръб о гръб. Масклин бавно се сниши и вдигна от земята един голям камък.

Тревата се разшава.

— Нещото рече, че не всичките израствали до четири-пет метра — каза Ангало с треперещ глас.

Мълчание посрещна неговите думи.

— Ние се лутахме в мрака! — изстена той. — А край нас — чудовища!

Тревата отново се разшава. Не беше вятърът, който я мърдаше.

— Я се стегнете, бе! — измънка Ангало.

— Ако са алигаторите — Гърдър се опитваше да вирне гордо брадичка, — сега ще им покажа аз как умира достойно един ном!

— Щом искаш… — Погледът на Ангало трескаво щъкаше из треволяка. — Аз пък смятам да им покажа каква скорост може да развие номът.

Тревата се раздели на две.

Оттам се показа един ном и пристъпи напред.

Зад Масклин нещо изпука. Той извърна глава. Оттам изскочи още един ном.

И още един.

И още един.

И така до петнайсет.

Тримата пътешественици взеха да се въртят на едно място като животно с шест крака и три глави.

Огънят, дето го видях, си рече Масклин. Седяхме точно до някакви останки от огън, аз ги видях. И въобще не се замислих кой ли го е палил.

Непознатите бяха облечени в сиво. Имаше всякакви — и едри, и дребни. И до един бяха въоръжени с копия.

Ще ми се и аз да си носех копието, помисли си Масклин. Опитваше се да държи под око колкото се може повече хора от онези.

Не бяха насочили срещу него копията си. Проблемът беше, че всъщност наникъде не ги бяха насочили.

Масклин си рече, че твърде рядко ном убива нома. В Магазина това се смяташе за проява на лошо възпитание, а пък Навънка… Навънка тъй и тъй си имаше достатъчно други същества, които убиваха номи. Пък и не беше редно. Тези причини бяха достатъчни.

Просто трябваше да се надява, че и тези номи мислят по същия начин.

— Познаваш ли ги? — попита го Ангало.

— Кой, аз ли? — сепна се Масклин. — Не, много ясно, че не. Че откъде да ги познавам?

— Ами нали са Вънкашни. Де да знам, мислех си, че вие, Вънкашните си се знаете…

— Ама аз никога през живота си не съм ги виждал.

— Мисля — бавно, съсредоточено подхвана Ангало, — че техният водач е онзи дъртият с големия нос, дето си е бучнал перо на чутурата. Ти какво ще кажеш?

Масклин се вгледа във високия, хърбав старец, който се въсеше срещу тях.

— Не ми изглежда много да сме му допаднали.

— На мен пък той хич, ама хич не ми допада!

— Ти нещо да предложиш, Нещо?

— И те сигурно се страхуват от вас колкото и вие от тях.

— Съмнявам се — измърмори Ангало.

— Кажете им, че нищо лошо няма да им сторите.

— Според мене по-скоро те трябва да ни кажат, че няма да сторят нищо лошо на