Крилете на Масклин

толкова бързо, че собствения му звук не можел да го настигне, и толкова нависоко, че навсякъде около него било синьо!

— Ама точно там е работата — отвърна им той. — Самолетът летеше толкова бързо, че не можеш да разбереш бързо ли лети или не; и толкоз нависоко, че не можеш да си представиш къде се е изкачил. Тъй си беше то. Пък и Конкорда изглеждаше като специално създаден да лети. На Земята изглеждаше съвсем не на място.

Гъските, от своя страна, изглеждаха аеродинамични колкото възглавница. Те нито се търкулваха плавно в небето, нито се рееха сред облаците като самолетите. Не — те търчаха по повърхността на водата и отчаяно блъскаха въздуха с криле, а после — тъкмо когато вече беше повече от ясно, че едва ли биха постигнали нещо по този начин — те изведнъж го постигаха. Водата стремително се отдалечаваше и се чуваше само протяжното свистене на крилата, които изтласкваха гъската нагоре в небето.

Масклин пръв би си признал, че бъкел не отбира от реактивни двигатели, мотори и машини — и сигурно затова пътуването с гъска изобщо не го притесни. Ала си мислеше, че поне от мускули малко от малко разбира — и това, че животът му зависи само от чифт мускули, макар и яки, изобщо не го караше да се чувства спокоен.

Всеки от тях си имаше и придружител-флоридиец. Те не ги управляваха, доколкото забеляза Масклин. Тази работа я вършеше Шубраче, която бе далеч напред — върху шията на гъската-водач.

Останалите я следваха в съвършено V.

Масклин се зарови в перушината. Беше мекичка и удобна, макар и да държеше хлад. Както научи по- късно, за флоридийците въобще не било проблем да спят върху летяща гъска. Самата мисъл за подобно нещо навяваше на Масклин кошмарни видения.

Той надникна навън — само колкото да види, че далечните дървета профучават прекалено бързо под него — и отново забучи глава в перушината.

— Още колко време ще пътуваме, Нещо?

— По моя преценка ще пристигнем близо до космодрума около час преди да изстрелят спътника.

— Надявам се, че да изстреляш не е същото като да застреляш? Че току-виж ни застреляли и нас?

— Не, няма.

— Ух, добре. Е… да имаш някакво предложение как да се качим на онази машина?

— Това е почти невъзможно.

— Точно това си мислех, че ще кажеш.

— Но можете да качите мен — добави Нещото.

— Да, ама как? Отвънка ли да те вържем?

— Не. Само ме доближете до нея достатъчно. Оттам нататък самичък ще се справя.

— Откъде нататък?

— Ще повикам кораба.

— Да, ама тоя кораб къде го? Чудя се как така разните му там спътници и незнам кво си още не са се блъснали в него!

— Той чака.

— Понякога цена нямаш като помощник.

— Благодаря.

— Това последното беше саркастична забележка.

— Знам.

Зад Масклин се разнесе шумолене — флоридийският му спътник беше бутнал настрани едно перо. Това беше момчето, което бе дошло заедно с Шубраче. Тогава нищо не беше казало — само се блещеше срещу Масклин и Нещото. Сега се усмихна и му рече нещо.

— Пита те дали не ти е прилошало.

— Много съм добре — излъга Масклин. — Той как се казва?

— Пион, най-големият син на Шубраче.

Пион отново се усмихна насърчително на Масклин.

— Пита те какво е вътре в самолета. Казва, че му се струвало много вълнуващо. Те виждат самолети от време на време, но се пазят от тях.

Гъската се килна настрани. Масклин се опита да се вкопчи в перушината не само с крака, ами даже и с ноктите на краката.

— Казва, че сигурно е много по-интересно да летиш със самолет, отколкото с гъска.

— О, ами че знам ли — измънка Масклин.

Приземяването се оказа много по-гадно нещо от самия полет. На вода по се понасяло — така казаха по-късно на Масклин, — ала Шубраче ги приземи върху твърда земя. И на гъските не им харесваше кой знае колко — едва ли не се налагаше да стоят прави във въздуха и да пърхат с крила като бесни, пък после тупваха долу като зрели круши.

Пион помогна на Масклин да слезе. Земята като че се кандилкаше насам-натам под краката му. Останалите двама взеха да се промъкват през птичата навалица към него, като се олюляваха.

— Земята! — изхълца Ангало. — Толкова близо беше! И на никого не му пукаше! — Той се тръшна на колене. — И как вряскат! И постоянно се килват ту насам, ту натам! И целите са на буци под перата!

Масклин отпусна ръце — много беше напрегнат.

Земята около тях не се отличаваше кой знае колко от мястото, което бяха напуснали — само дето растителността беше по-ниска и никъде не се виждаше вода. Поне Масклин не виждаше.

— Шубраче казва, че гъските не могат да отидат по-нататък — обясни Нещото. — Твърде било опасно да се ходи натам.

Шубраче кимна и посочи към хоризонта.

Там се издигаше нещо бяло.

— Това ли е? — попита Масклин.

— Значи е това? — светнаха очите на Ангало.

— Това е.

— Не ми изглежда чак толкоз голяма — смутолеви Гърдър.

— Много е далече още — обясни Масклин.

— Я, хеликоптери! — възкликна Ангало. — Нищо чудно, че Шубраче не иска да води гъските по- нататък.

— Трябва да вървим — настоя Масклин. — Имаме само един час, и, да ви кажа, я ни стигне, я не. Ъ-ъ- ъ… По-добре да се сбогуваме с Шубраче. Можеш ли да й го обясниш, Нещо? Кажи й, че… че ще се опитаме да я намерим. По-нататък. Ако всичко мине както трябва. Така поне си мисля.

— Ако случайно има по-нататък — добави Гърдър. Изглеждаше като пран- недопран парцал за миене на чинии.

Когато Нещото спря да превежда, Шубраче кимна, а после подбутна Пион напред.

Нещото обясни на Масклин какво иска тя.

— Какво?! Ама не, как така да го вземем с нас! Не може!

— Народът на Шубраче насърчава младежите да пътуват — обясни Нещото. — Пион е само на четиринайсет месеца и вече е ходил в Аляска.

— Опитай се да й обясниш, че не сме тръгнали ни за Ляска, ни за Мляска! Накарай я да разбере, че кой знае какво може да стане с него!

Нещото преведе.

— Тя казва, че това било много хубаво. Подрастващите момчета трябвало постоянно да търсят нови и нови приключения.

— Квооо?! Ама ти точно ли ми превеждаш?!

— Да.

— Ама ти не й ли каза, че е много опасно?

— Казах й. Пък тя каза, че докато си жив, опасността винаги те дебне.