— Де да знам — обади се Масклин, който досега вторачено оглеждаше гъските. — Май съм готов да се пробвам ли, що ли…
—
— Тъй ли? Ех, че тъпички били, горките — измърмори Ангало.
— Не те разбирам, Ангало — сряза го Масклин. — Луд си да препускаш насам-натам с разни машини, пълни с пърпорещи железа, а пък се притесняваш да яхнеш една абсолютно естествена птица!
— Така е, защото не знам, кое как им работи на птиците — призна си Ангало. — Никога не съм виждал работна схема на гъска в разрез.
—
Шубраче ги наблюдаваше внимателно. В начина, по който се държеше с тях, имаше нещичко, което все още се виждаше странно на Масклин. Не че се страхуваше от тях, нито пък се държеше нападателно. Държеше се даже много приятно.
— Тя изобщо не се учуди! — рече си той на глас. — Стана й интересно, но ни най-малко не се учуди! Те се разтревожиха, защото се появихме тук, а не, защото съществуваме въобще! Колко още номи е срещала?
Нещото преведе отговора.
Тая дума Масклин я знаеше едва от година: Хиляди.
Дървесното жабче, което водеше колоната, се опитваше да се пребори с новата идея. Осъзнаваше — наистина, много смътно — че се нуждае от нов начин на мислене.
Едно време светът си беше ето това: локвичка в средата и венчелистчета по края. Един.
Само че малко по-нататък на клона имаше още един свят. И оттук ужасно приличаше на онова цвете, което бяха напуснали. Един.
Жабчето-водач приклекна насред една туфа мъх и извъртя очи така, че да може да вижда и двата свята едновременно. Един
Един. И още един.
Челото на жабчето изпъкна, сякаш се опитваше да увие новата идея в мисълта си. Едно и едно правеха едно. Да, ама ако имаш едно
Останалите жабчета гледаха в почуда — очите на водача им се въртяха като бесни.
Едно тук и едно там не можеше да правят едно. Прекалено надалече бяха едно от друго. Трябваше им такава дума, която да означава и едното, и другото едновременно. Трябваше да се казва… да се казва…
Устата на жабчето зяпна широко. Толкоз широка беше тази усмивка, че двата й края без малко да се застъпят отзад на главата му.
Беше го измислило.
— Мип-мип! — каза то.
Това означаваше: едно. И
Когато се върнаха, Гърдър все още се караше с Чутурата.
— Че как така толкоз дълго се карат, като не разбират даже кой какво казва! — учуди се Ангало.
— Няма по-добър начин да се караш дълго с някого — разпери ръце Масклин. — Ей, Гърдър! Готови сме за тръгване. Хайде.
Гърдър вдигна поглед. Беше цял червен. Двамата с Чутурата бяха клекнали един срещу друг, превили гърбове, а посред тях, изрисувани в пръстта, се мъдреха сума ти чертежи.
— Нещото страшно ми трябва! — ревна той. — На тоя тъпак нищо не му влиза в главата!
— Едва ли ще успееш да го убедиш — поклати глава Масклин. — Шубраче ми каза, че колчем срещнат други номи, той веднага почва да се кара с тях.
— Че какви други номи да са срещали?
— Навсякъде имало номи, Гърдър. Така разправя Шубраче. Дори и във Флоридия не били само те. Имало и в… в… в Канадия, където флоридийците ходели през лятото. Че даже и у дома може да има и други номи! Ние просто не сме се натъквали на тях!
Той дръпна абата за расото така, че онзи се изправи на крака, и добави:
— Хайде, че никакво време не ни е останало…
— Не! Не! Не! На такова нещо не се качвам!
Гъските изгледаха озадачено Гърдър — все едно сред спокойния им жабуняк неочаквано се бе пльоснала жаба.
— Е, и на мене не ми харесват кой знае колко — вдигна рамене Масклин, — но хората на Шубраче постоянно си летят така. Просто се навираш някъде из перата и се крепиш.
—
— Нали пътува с Конкорда — припомни му Ангало. — А той е направен от човеци. И човеци го карат.
Гърдър ги гледаше на кръв. Явно нямаше да се даде лесно.
— Е, ами гъските кой ги е правил? — тросна се той.
Ангало се ухили на Масклин.
— Кво? А, че знам ли. Пак гъски, предполагам… — отвърна Масклин.
— Гъски ли?
— Виж какво — сопна му се Масклин. — Те могат да ни пренесат. Флоридийците прелитат хиляди мили с тях! Хиляди мили. И никой не им дава ни пушена сьомга, ни розовко на бучки. Струва си да опитаме какво е поне за осемнайсет мили, а?
Гърдър се колебаеше. Чутурата си мрънкаше нещо. Гърдър се прокашля.
— Е, много хубаво — рече важно той. — Сигурен съм, че щом и този заблуден индивид е свикнал да лети с тия неща, аз едва ли бих срещнал някакви трудности. — Той се вгледа в кандилкащите се из лагуната сивкави силуети. — Флоридийците могат ли да си говорят с тия същества?
Нещото пробва как ще реагира Шубраче на такъв въпрос. Тя поклати глава. Не — гъските били от тъпи по-тъпи. Пък и какво да им приказваш, като не могат да ти отговорят?
— Ти каза ли й защо сме тук? — попита го Масклин.
—
— А сега как ще се оправяме?
Шубраче пъхна два пръста в уста и свирна.
Половин дузина гъски се заклатушкаха към брега. И отблизо не изглеждаха мънички.
— Спомням си, че съм чел нещо за тия гъски. — Гърдър бе потънал в някакъв унесен ужас. — Пишеше, че като духнат през носа, можели да счупят и човешка ръка.
— Не бе, с крилото като духнат — поправи го Ангало, вперил поглед в сивкавите, покрити с пера тела, застрашително надвиснали над него. — С крилото.
— Ама то това беше за лебедите — със слаб гласец се обади Масклин. — А пък гъските бяха ония, дето не бива да им казваш „Сссссс!“
Гърдър не отместваше поглед от дългата шия, която се виеше насам-натам пред него.
— Не бих си го и помечтал — рече той.
Много, много по-късно — когато Масклин се захвана да си пише мемоарите, той описа полета с гъските като най-бързия, най-високия и най-кошмарния от всички.
Хората му рекоха: — Ей задръж, ама то това не е вярно! Нали ти казваше, Масклин, че самолетът летял