Крилете на Масклин

нас.

Масклин пристъпи напред и вдигна ръце.

— Идваме с мир — рече им той. — Не искаме никой да пострада.

— Включително и ние — добави Ангало. — И още как!

Неколцина непознати пристъпиха напред и вдигнаха копия.

— Аз съм си вдигнал ръцете — подхвърли през рамо Масклин. — Какво ми скочиха така?

— Ами сигурно, щото държиш тоя голям камък — изтърси Ангало. — За тях не знам, ама пред мене, ако се изстъпиш с нещо такова в ръцете, май доста ще се стресна.

— Не съм много убеден, че искам да го пусна — рече Масклин.

— Може би не ни разбират какво им казваме…

Гърдър се размърда.

Откакто пристигнаха тези новите, абатът не бе обелил и дума. Само дето беше много пребледнял.

А сега сякаш вътре в него бе бръмнал някакъв звънец, известяващ, че нужното време вече е изтекло. Той изпухтя яростно, хвърли се напред и се пльосна като някакъв разярен балон право върху Чутурата.

— Как смееш да ни закачаш… Вънкашник такъв! — писна той.

Ангало закри очи с ръце. Масклин стисна здраво камъка.

— Ъ-ъ, Гърдър… — подхвана той.

Чутурата отстъпи назад. Останалите явно се озадачиха от дребничката експлозивна фигурка, която така изведнъж скочи срещу тях. Явно Гърдър го бе прихванал онзи вид гняв, дето върши работа почти колкото броня.

Чутурата изцвъртя нещо. Гледаше Гърдър.

— Я не ми излизай с тия приказки, мърляв езичник такъв! — продължаваше Гърдър. — Какво си мислиш, че ме е страх от всичките тия копия ли?!

— И още как — прошепна Ангало и се примъкна по-близо до Масклин. — Какво ли го прихвана?

Чутурата кресна нещо на своите номи. Двама от тях колебливо вдигнаха копия. Неколцина от останалите май се опитаха да му възразят.

— Все по-зле става — обади се Ангало.

— Да — съгласи се Масклин. — Май ще се наложи да…

Някакъв глас зад тях изкомандва рязко. Всички флоридийци се извърнаха натам. Масклин — също.

Из тревата бяха излезли още двама номи. По-точно ном и номка. Той беше младо момче. Тя — дребна тантуреста женица, от онези лелки, от които с охота бихте приели парче ябълков пай. Косата й бе прибрана в стегнато кокче, и в него бе забито дълго сиво перо, също като на Чутурата.

Флоридийците като че се смутиха. Чутурата взе да приказва надълго и нашироко. Жената каза две-три думи. Чутурата разпери ръце нагоре и замърмори нещо към небето.

Жената взе да обикаля около Масклин и Ангало, като да бяха експонати от изложба. Докато разглеждаше Масклин — отгоре-надолу и обратно — той улови погледа й и си помисли: „Изглежда като някакво си дребно лелче, ала явно тя командва тук. Ако вземе, че не ни хареса, ще се вкараме в беля.“

Жената протегна ръка и издърпа камъка от неговата. Той изобщо не се възпротиви.

После тя докосна Нещото.

И то й заговори! Онова, което й каза, звучеше почти като думите, които току-що бе изрекла самата тя. Женицата бързо си дръпна ръката, килна глава настрани и се вторачи в Нещото. После отстъпи назад.

Последва нова команда и флоридийците се строиха не точно в редица, а в нещо като буквата V. На върха на V-то беше номката, а вътре — нашите пътешественици.

— Пленници ли сме? — попита Гърдър. Беше се поохладил.

— Не мисля — отвърна Масклин. — Не сме точно пленници. Поне засега.

За ядене им поднесоха някакъв гущер. На Масклин доста му хареса — напомни му времената, когато той беше Вънкашен, преди да открият Магазина. Другите двама ядоха, само защото би било много неучтиво да откажат, а вероятно да си неучтив с хора, които имат копия, когато ти си нямаш, не беше особено умна идея.

Флоридийците ги гледаха важно-важно.

Бяха поне трийсетина на брой, всичките облечени в еднакви сиви дрехи. Изглеждаха досущ като номите от Магазина, само дето бяха малко по-мургави и много по-кльощави. Носовете на доста от тях бяха впечатляващо големи, ала Нещото каза, че това си било съвсем в реда на нещата и че генетиката била виновна за тая работа.

Нещото им говореше. Отвреме-навреме измъкваше по някой сензор и рисуваше с него разни работи по калта.

— Нещото сигурно разправя така: „Ние идва отдалече на голяма птица, дето не прави шляп-шляп“ — предположи Ангало.

Доста често Нещото повтаряше на жената собствените й думи.

Най-накрая Ангало не издържа.

— Ама какво става тука, бе Нещо? Защо все тая приказва?

— Тя им е вожд.

— Жена?! Вожд?! Ама ти се майтапиш, нали?

— Аз никога не се майтапя. Това си ми е вградено.

— О…

Ангало смуши Масклин с лакът.

— Ей, да я научи Грима тая работа, каква беля само ще си натресем…

— Нейното име е Много-ниско-дръвче или Шубраче.

— И ти я разбираш какво ти приказва? — учуди се Масклин.

— Лека-полека започнах да схващам. Техният език е много близък до оригиналния номски.

— Какво искаш да кажеш с тоя оригинален номски?

— Езикът, на който са говорили вашите прадеди.

Масклин сви рамене. Точно сега нямаше смисъл да се опитва да го разбира.

— Ти разказа ли й за нас?

— Да. Тя каза, че…

Чутурата, както си мърмореше под мустак, изведнъж скочи на крака и се впусна в дълга, протяжна тирада. Говореше с много рязък тон и постоянно сочеше ту земята, ту небето.

Нещото присветна с няколко светлинки.

— Той разправя, че сте били пристъпили границата на онзи, който прави облаците. Това било много лошо, тъй каза. Онзи, който правел облаците, щял много да се ядоса.

Доста от номите замърмориха одобрително. Шубраче ги скастри. Масклин протегна ръка и натисна надолу Гърдър, който тъкмо се бе засилил да рипне.

— А какво мисли по въпроса ъ-ъ-ъ… Шубраче?

— Май Чутурата не й е особено симпатичен. Неговото име е Този-който-знае-какво-си- мисли-онзи-който-прави облаците.

— Ами кой е Тоя, дето прави облаци?

— Да го назовеш с истинското му име докарвало нещастие. Той бил създал Земята, а Небето все още го правел. Та той…

Чутурата пак се обади. Май беше ядосан.

Трябва да се сприятелим с тия хора, помисли си Масклин. Трябва да намерим начин.

— Значи Онзи, който прави облаци, е… — Тук Масклин се замисли с всичка сила, — … нещо като Арнолд Брос (създаден в 1905)?

— Да — отвърна му Нещото.

— А съществува ли наистина?

— Мисля, че да. Готов ли си да рискуваш?

— Какво?

— Мисля, че знам кой е Онзи, който прави облаците. Мисля, че знам и кога ще понаправи още малко Небе.