Крилете на Масклин

съсредоточава.

— То — поправи го Ангало. — Не той, а то. И за какво ни накара да търчим като гламави дотука? Да висим сега и да чакаме!

— Вероятно трябва да се намира достатъчно близо до… до каквото ще да е там — довърши Масклин.

— Колко време ще продължи тая работа? — попита Ангало. — Откакто оставаха двайсет и седем минути, май минаха векове…

— Или поне двайсет и седем минути — довърши Гърдър.

— Ъхъ. Че и повече може да са.

Пион дръпна Масклин за ръкава. С другата ръка сочеше надвисналия над тях бял силует. Издрънка дълго-дълго изречение на флоридийски или, ако Нещото беше право — на почти оригинален номски.

— Без Нещото не мога да ти разбирам — усмихна се стеснително Масклин. — Извинявай.

— Гъсошки не може приказва — поясни Ангало.

По лицето на момчето плъзна паника. Този път закрещя много по-силно и задърпа Масклин много по- упорито.

— Според мен не му се иска да е близо до совалката, когато излита — предположи Ангало. — Сигурно го е страх от шума. Шум гаден, не харесва шум, тъй, тъй? — обърна се той към момчето.

Пион яростно закима.

— На летището не беше чак пък толкоз зле — вдигна рамене Ангало. — Тряс-прас, голяма работа. Ама несвикналите хора сигурно ги е страх.

— Не мисля, че хората на Шубраче са чак пък толкоз несвикнали — намръщи чело Масклин и погледна към бялата кула. Уж беше доста далече, но нищо чудно в някои отношения да бе твърде близо.

Ама твърде близо.

— Мислиш ли, че тук е достатъчно безопасно? Искам да кажа, като тръгне да излита…

— О, я стига — сряза го Ангало. — Ако не беше достатъчно безопасно, щеше ли Нещото да ни пусне да дойдем тук?

— Тъй де, тъй — съгласи се Масклин. — Точно така. Много си прав. Тъпо е да се задълбаваме по въпроса, няма спор.

Арон се врътна и търти да бяга.

Останалите трима извърнаха очи към совалката.

Светлините изписваха сложни фигури по повърхността на Нещото.

Отнякъде зави и втора сирена. Въздухът трептеше от мощ — все едно най-животворната пролет на света всеки момент щеше да се пукне.

Когато Масклин си отвори устата, другите двама чуха от нея да излизат собствените им мисли.

— Как смятате — поде той, много бавно. — Бива ли го Нещото да прецени доколко може да се приближи ном до излитаща совалка? Искам да кажа, с какъв опит разполага по въпроса, вие какво ще кажете?

Спогледаха се.

— Абе, да вземем да се дръпнем малко ли, що ли… — внимателно рече Гърдър.

Те се обърнаха и взеха да се отдалечават.

А после всеки от тях нямаше как да не забележи, че другите двама май вървят все по-бързо и по- бързо…

… и все по-бързо и по-бързо…

… и в един прекрасен миг се предадоха до един. Плюха си на петите и се юрнаха през тръни и шубраци, блъскаха се в камънаците, а лактите им подскачаха нагоре-надолу като същински бутала. Гърдър, който обикновено се задъхваше при всяка скорост, малко по-голяма от тази на кротка разходка, пухтеше край тях като балон.

— Да… имате… някаква… представа… колко… колко… близо… — Ангало пухтеше.

Шумът отначало приличаше на съскане — все едно целият свят се готвеше да си поеме дълбоко дъх. А после премина в…

… не, това не беше звук. Беше по-скоро невидим парен чук, който ги млатеше едновременно и по двете уши.

8.

КОСМОС: бива два вида: а) нещо, в което няма нищо, и б) нищо, в което има всичко. Той е онова, което ви остава, когато вече нищо не ви е останало. Там няма въздух, няма и гравитация — това последното е онова, дето крепи хората върху разните неща. Ако космосът не съществуваше, всичко щеше да е струпано на едно място. Той е предназначен за СПЪТНИЦИ, СОВАЛКИ, ПЛАНЕТИ И ЗА КОРАБА.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

След малко — когато земята спря да се тресе — номите се надигнаха.

Спогледаха се с мътен поглед.

— ………? — рече Гърдър.

— Какво?! — отвърна Масклин. Собственият му глас идваше кой знае откъде. Че и едвам се чуваше.

— ………? — рече Гърдър.

— ………? — обади се и Ангало.

— Какво? Не те чувам! Ти мене чуваш ли ме?

Масклин виждаше, че устните на Гърдър мърдат. Посочи ушите си и поклати глава.

— Оглушали сме!

— ………?

— ………?

— Оглушали сме, ви казвам!

Масклин вдигна очи.

Над тях се виеше пушек. Наоколо също се стелеше пушек. И тоя пушек се издигаше твърде бързо дори и за номските високоскоростни сетива. Приличаше на дълъг облак, който с всеки миг се разрастваше, а на върха му пламтеше огън. Шумът утихна до нормален грохот, а после — много бързо — съвсем се загуби.

Масклин пъхна пръст в ухото си и взе да го върти.

Ужасното свистене на тишината измести липсата на звук.

— Някой да ме чува? — осмели се да попита той. — Ей, чувате ли ме?

— Их — гласът на Ангало беше някакси приглушен и неестествено спокоен, — ама само как реве, а? Май не се сещам за нищо, дето да реве по-силно!

Масклин кимна. Чувстваше се като треснат с нещо изключително тежко.

— Ти ги разбираш тия работи, Ангало — едва успя да измънка той. — Човеците се возят на тях, нали?

— Аха. Там вътре. Точно най-отгоре.

— И никой не ги кара насила да го правят, така ли?

— Ъ-ъ. Не мисля — отвърна Ангало. — Май в книгата даже пишеше, че много от тях ужасно искали да се занимават точно с това.

— Искали?!!!

Ангало сви рамене.

— Ами така пишеше…

Сега в небето се виждаше само далечна точка, а зад нея облак дим, който стремително се разливаше.