Крилете на Масклин

Масклин се вгледа в облака.

Ама ние сме луди, помисли си той. Ние сме мънички, а пък този свят е голям. Никога не се спираме, та да разберем достатъчно добре къде се намираме, преди вече да сме стигнали някъде другаде. Едно време, като живеех в оная дупка, поне знаех абсолютно всичко, което ми трябваше, за да живея в дупка. Пък сега — минала е само година, а вече съм толкова далече, че не знам и колко далече, и гледам нещо, от което нищо не разбирам, как отлита някъде толкова нагоре, че там няма долу. И не мога да се върна назад. Трябва да отида до края, каквото ще да става — защото просто не мога да се върна обратно. Даже и да се спра не мога.

Значи ето какво искала да ми каже Грима, като ми разправяше за ония жабчета. След като веднъж разбереш едно-друго — и вече не си същият. И нищо не можеш да направиш.

Той пак погледна надолу. Нещо определено липсваше.

Не нещо, ами Нещото!

Той побягна обратно.

Черната кутийка си седеше там, където я бяха зарязали. Беше си прибрала антените. И светлинките бяха угаснали.

— Нещо? — колебливо го побутна той.

Просветна слаба червена светлинка. Масклин изведнъж изтръпна от студ. Нищо, че беше почти жега.

— Ей! Добре ли си?

Светлинката примига.

— Много избързах. Изхабих твърде много енер…

— Енер ли? — Масклин упорито се опитваше да не мисли за това, че последната дума си беше чисто изръмжаване и нищо повече.

Светлинката взе да помръква.

— Нещо? Ей, Нещо!!! — Той нежно потупа кутийката. — Стана ли? Корабът идва ли? Ами сега какво ще правим? Събуди се! Нещо!!!

Светлинката угасна.

Масклин вдигна Нещото и взе да го върти из ръцете си.

— Нещо?

Масклин и Гърдър търчаха като ужилени. Пион едвам успяваше да ги настигне.

— Стана ли? — посрещна ги Ангало. — Май не виждам кораб да се задава!

Масклин се обърна към тях.

— Нещото спря…

— Спря?!

— Всичките му светлинки угаснаха! До една!

— Е, и какво значи това? — Ангало съвсем очевидно почна да се паникьосва.

— Не знам!

— Умряло ли е? — обади се Гърдър.

— Ама то не може да умре! От хиляди години вече съществува!

Гърдър поклати глава.

— Звучи ми като съвсем уважителна причина да умреш…

— Ама то… то не е живо! То е Нещо!

Ангало приседна и обгърна колене с ръце.

— То каза ли, че всичко е наред? Кога ще дойде корабът?

— Виж какво, на тебе май не ти пука, а? Свършил му енерът!!!

— Енер ли рече?

— Сигурно то така вика на тока. Нали го смуче от жиците, знам ли как го прави точно… Мисля, че после по някакъв начин си го държи вътре. Да, ама сега му е свършил.

Погледнаха черната кутийка, беше прекарала хиляди години — ном я предаваше на нома, а тя и дума не обелваше, нито пък светваше светлинка. Събуди се чак когато я занесоха в Магазина, при тока.

— Тъпичко е май така да висим тук и нищо да не правим. Че толкоз ли не можем да измислим нещо? — кипна Ангало.

— Не можем ли да намерим отнякъде ток? — озърна се Гърдър.

— Тука ли? Пукнат ток няма тука! — кресна Ангало. — Не ни ли виждаш къде сме — по средата на никъдето!

Масклин се изправи и се огледа. В далечината едвам се мержелееха някакви сгради. Около тях щъкаха коли.

— Ами корабът? — обади се Ангало. — Той идва ли?

— Знам ли го!

— И как ще ни намери?

— Знам ли го!!!

— Ами кой го кара?

— Знам… — Масклин замръзна от ужас. — Никой не го кара!!! Искам да кажа — че кой да го кара? От хиляди години вече на него и кьорав ном не живее!

— Ами тогава кой щеше да го докара тука?

— Знам ли! Сигурно Нещото!

— Искаш да кажеш, че той идва насам, а пък никой не го кара?

— Да! Не, не! Абе знам ли го!!!

Ангало присви очи към синьото небе.

— Ухаааа… — мрачно провлачи той.

— Трябва да намерим ток за Нещото! — настоя Масклин. — Даже и да е успяло да извика Кораба, нали някой трябва да му каже къде сме на тоя Кораб!

— Ако изобщо го е извикало — измърмори Гърдър. — Може и още преди това да му е свършил енерът!

— Не можем да сме сигурни — рече Масклин. — Ама както и да е, не можем да го оставим Нещото така. Много ми е гадно да го гледам такова.

Пион, който бе изчезнал нейде из шубрака, цъфна пак. Влачеше гущер.

— А — каза Гърдър без капка въодушевление. — Обядът пристигна.

— Ако Нещото можеше да говори в момента, щяхме да обясним на Пион, че гущерите се траят до време! — намуси се Ангало.

— Ъхъ. Две секунди се понасят — подкрепи го Гърдър.

— Хайде де — уморено ги подкани Ангало. — Дайте да намерим някоя сянка, да седнем и да измислим план, а?

— Ох, план ли? — на Гърдър май планът му се виждаше нещо по-противно и от гущер. — Много ги обичам аз плановете.

Те хапнаха — не кой знае колко добре — а после легнаха по гръб и се загледаха в небето. Краткото спане по пътя изобщо не им беше стигнало. Лесно беше да задремеш.

— Да ви кажа, тия флоридийци много добре са се подредили тука — мързеливо проточи Гърдър. — В къщи какъв е студ, а пък тука парното работи, та се къса!

— Абе няма ли да запомниш най-после, че не е парно! — Ангало се напрягаше да забележи какъвто и да е признак на кораб, засилил се да слиза надолу. — И вятърът и той не идва от климатична инсталация! Слънцето — то те топли!

— Пък аз си мислех, че само свети…

— Всичката топлина все от него идва! — поясни Ангало. — Четох го в една книга. Слънцето е голяма огнена топка! По-голяма даже от света!

Гърдър метна подозрителен поглед на слънцето.

— Тъй ли? Ами кой го държи там?