Крилете на Масклин

изведнъж луната блесна като коледна играчка.

— Това е само Корабът! Той трябва да е! — Сияйна усмивка озари лицето на Ангало. — Това е той. Иде!

— Изобщо не вярвах, че ще стане… — прошепна Гърдър.

Ангало тупна Пион по гърба и посочи нагоре.

— Виждаш ли, мойто момче? Ей това Нещо е Кораб! Нашият Кораб!

Гърдър се почеса по брадичката и кимна замислено към Пион.

— Да — рече той. — Точно така. Нашият.

— Масклин разправяше, че бил пълен с какво ли не! — размечта се Ангало. — А пък Космос имало цели камари! Той Космосът с това бил известен — че го имало в невероятни количества. Масклин каза, че Корабът летял по-бързо от светлината, ама то сигурно не е вярно — че инак как ще виждат, ако си в него? Палиш лампата, пък светлината остава назад и не може да догони стаята… Ама доста бърз бил, все пак…

Гърдър погледна отново небето. Нещо, заровено дълбоко навътре в ума му, драпаше да се измъкне навън. Усещането беше странно, някак сивкаво.

— Нашият кораб — повтори той. — Онзи, с който номите са долетели тук.

— Да, точно така — Ангало го слушаше с половин ухо.

— И който ще ни отведе оттук.

— Да, точно така каза Масклин. И…

— Всички номи. До един — гласът на Гърдър беше равен и тежък като оловна плочка.

— Че как! Що пък не? Предполагам, че бързо ще схвана как да го закарам до Кариерата, и ще ги качим всичките! И Пион идва с нас, естествено.

— Ами неговите хора?

— О, ами да идват и те — въодушеви се Ангало. — Че даже и за гъските им може да има място!

— Ами другите?

Лягало го погледна изненадано.

— Кои други?

— Шубраче каза, че имало много други номски племена. Навсякъде.

Ангало пребледня.

— Ох, те ли… Е, ами за тях не знам… Но Корабът ни трябва! Нали знаеш как е, откакто напуснахме Магазина…

— Но ако ние вземем кораба и отлетим с него — ТЕ какво ще правят?!

Масклин току-що бе задал точно същия въпрос.

— 01001101010101110101010010110101110010 — отвърна Нещото.

— Кво?!

Нещото явно го хванаха нервите.

— Ако изгубя концентрация, никакъв кораб няма да дойде за никого! В момента изпращам по петнайсет хиляди инструкции в секунда!

Масклин нищо не каза.

— Това са ужасно много инструкции! — добави Нещото.

— Корабът принадлежи по право на всички номи на света…

— 010011001010010010…

— Ох, я млъквай най-сетне и ми кажи кога пристига тоя кораб!

— 0101011001… КОЕ ПО-ТОЧНО ИСКАШ ДА НАПРАВЯ? …01001100…

— Кво?!

— Мога да млъкна най-сетне; мога и да ти кажа кога пристига корабът; ама и двете едновременно не мога да направя!

— Моля те, би ли ми казал кога пристига Корабът — изрече търпеливо Масклин, — а след това, ако обичаш, би ли млъкнал най-сетне?

— След четири минути.

— След четири минути?!!!

— Може и да съм сбъркал с три секунди — добави Нещото, — ама го изчислих на четири минути. Само че вече са три минути и трийсет и осем секунди. Всяка секунда ще станат три минути и трийсет и седем…

— Ама аз какво се моткам тука! Ама той идва след мъничко! — затюхка се Масклин, временно забравил дълга си пред всички номи на света. — Ама как да изляза? Затворен съм с капак!

— Първо да млъкна най-сетне ли искаш, или първо да те измъкна оттук и тогава да млъкна най-сетне?

— Моля те!!!

— Човеците виждали ли са те в движение?

— Какво искаш да кажеш?

— Имат ли представа колко бързо бягаш?

— Знам ли — вдигна рамене Масклин. — Предполагам че нямат.

— Тогава се приготви за старт. Ама първо си запуши ушите.

Масклин реши, че ще е най-добре да го послуша. Нещото понякога нарочно те докарваше до бяс, ала това не значеше, че съветите му трябва да се пренебрегват.

Светлинките по него за миг образуваха звезда.

И то почна да вие. Звукът ставаше все по-висок и накрая толкова изтъня, че Масклин вече не го чуваше. В главата му като че взеха да се надигат някакви гадни мехури.

Той отвори уста и тъкмо да се разкрещи на Нещото — стените се пръснаха. В един миг имаше стъкло, в следващия — стъклени парченца, разбъркали като пъзел, в който всяка част изведнъж бе решила да се бори за повече лично пространство. Капакът се хлъзна надолу и едва не го тресна по главата.

— Грабвай ме сега и бягай! — нареди му Нещото, още преди парченцата да са се пръснали по масата.

Човеците в стаята взеха да се извръщат, за да видят какво става — бавно и тромаво, както си им беше обичаят.

Масклин сграбчи Нещото и хукна по полираната повърхност.

— Надолу! — възкликна той. — Много сме нависоко! Как да слезем долу?! — огледа се отчаяно. На другия край на масата имаше някаква машина, цялата в лампички и шайбички. Беше наблюдавал как я използва един от човеците.

— Жици! Все ще има някоя жица!

Той се защура насам-натам, успя лесно да избегне гигантската ръка, която се опита да го сграбчи, и хукна по масата като погнат заек.

— Ще трябва да те хвърля долу — задъха се той. — Не мога да те смъкна!

— Добре, няма нищо!

Масклин се плъзна по масата и спря на самия й ръб. Да, жици наистина имаше. Спускаха се чак до пода. Той се метна на една от тях, залюля се лудешки и после отчасти се хлъзна надолу, отчасти се изсипа.

Човеците се клатушкаха към него от всички посоки. Той вдигна Нещото, притисна го до себе си и се стрелна из навалицата. Натъкна се на крак — в кафява обувка и тъмносин чорап. Даде на „зиг“. Натресе се право на два крака в черни обувки и черни чорапи, дето тъкмо се гласяха да настъпят онзи първия.

Даде на „заг“.

Крака, крака, крака. Ръце всуе се протягаха надолу — Масклин бе просто едно подскачащо размазано петънце, което лъкатушеше сред гората от крака. Като нищо можеха да го размажат.

Някъде зави сирена. Острият й писък звучеше на Масклин плътно и жалейно.

— Давай към вратата — предложи Нещото.

— Ама през нея постоянно влизат човеци! — прошушна Масклин.

— Ами че нека си влизат. Ние нали излизаме.

Масклин тъкмо стигна до вратата, и тя се отвори. Открехна се на няколко инча. Зад нея имаше още