Крилете на Масклин

— Тая, дето си я намислил, за нищо не става! — изхриптя той. — Какво смяташ ти? Как тъй ще се бием с човеците самички?

— И Пион е с нас. А пък тая брадва си я бива.

— Да бе, направо ми изкара акъла. Каменна брадва! Сигурно ако имахме две брадви, щяха да ни се предадат на мига!

Ангало заклати брадвата напред-назад. Действаше му успокоително.

— Трябва да опитаме — просто каза той. — Хайде, Пион. Какво видя там? Гъски ли?

Пион се бе вторачил в небето.

— Там горе има някаква точица — присви Гърдър очи.

— Някоя птица ще да е — предположи Ангало.

— Нещо не ми прилича на птица…

— Ами значи е самолет.

— И на самолет не ми прилича.

Сега и тримата бяха вперили очи нагоре. Лицата им оформяха триъгълник.

Там горе се рееше някаква черна точка.

— Не мислите, че Масклин е успял, нали? — колебливо измънка Ангало.

Точката вече не беше точка — беше малко черно кръгче.

— Ама тя не мърда — обади се Гърдър.

— Не мърда насам-натам — Ангало продължаваше да провлачва думите. — Мърда, ама надолу.

Черното кръгче се бе превърнало в по-голямо черно кръгче. По краищата му се появи лек намек за дим или пара.

— Може да е от времето — предположи Ангало. — Нали разбирате, флоридийска климатична особеност…

— А, така ли мислиш? Огромно зърно град — познах, нали? Това е Корабът! Той идва за нас!

Сега кръгчето вече беше доста голямо, и все пак… и все пак… все още много, много далече.

— Хич не бих възразил да дойде за нас, ама малко по-далечко така — потрепера Гърдър. — Нямам нищо против да се поразходя малко.

— Ъхъ — Ангало придобиваше все по-отчаян вид. — Щото като го гледам, не толкова идва, колкото…

— … пада върху нас — довърши Гърдър.

Той погледна Ангало.

— Да бягаме ли?

— Сигурно си струва да се опита…

— И накъде да бягаме?

— Давай след Пион, а? Той преди малко побягна.

Масклин пръв би си признал, че не разбира много-много от превозни средства, ала онова, което им беше обща черта на всички превозни средства, бе, че имат предница, която се намира отпред, и задница, която се намира отзад. Целият номер беше, че предницата е от онази страна, с която тръгват напред.

Онова, дето падаше от небето, обаче имаше форма на диск — горнище, свързано с долнище, а отстрани — ръб. Не вдигаше абсолютно никакъв шум, но явно правеше на човеците безкрайно впечатление.

— Това Корабът ли е?

— Да.

— О…

И тогава нещата взеха да идват на фокус.

Корабът не беше голям. Тук трябваше друга дума. Той не падаше през тънките снопи от облаци там горе, той просто ги разбутваше. Тъкмо си помислиш, че вече имаш някаква представа за размерите му — мине през някой облак и перспективата вземе, че се дръпне. За нещо чак толкоз голямо си трябваше съвсем специална дума.

— Да не вземе да се разбие?!

— Ще го приземя в храсталака — реши Нещото. — Не ща да плаша човеците.

— Бягай!

— Абе ти какво си мислиш, че правя?

— Точно зад нас е!

— Ама аз бягам! Бягам, бе! По-бързо не мога да бягам!

Сянка падна върху тримата тичащи номи.

— Да стигнем чак до Флоридия, и да ни размаже собственият ни кораб! — кипна Ангало. — А пък ти всъщност никога не си вярвал наистина в него, нали така? Е, сега ще повярваш, да видиш само как ще повярваш!

Сянката ставаше все по-гъста. Виждаха я как тича пред тях по земята, сива по краищата, и разстила навред черна нощ.

Тяхна собствена частна черна нощ.

— Другите все още са някъде из полето… — замисли се Масклин.

— А — обади се Нещото. — Съвсем го забравих.

— Ама как така точно ти да ги забравиш!?

— Бях доста зает напоследък. Не мога да мисля за всичко! Мога само почти за всичко.

— Да не смажеш някой, ей!

— Ще спра кораба, преди да се приземи. Не се притеснявай.

Човеците говореха един през друг. Някои се бяха втурнали към стремително спускащия се Кораб. Други пък бягаха от него.

Масклин реши да рискува и погледна Внука Ричард в лицето. Той гледаше Кораба със странен, отнесен израз.

И както Масклин си се взираше в него, огромните очи взеха да се извръщат встрани. А след тях — и главата. Внукът Ричард се втренчи в нома, който седеше на рамото му.

Виждаше го за втори път. И този път нямаше накъде да бяга.

Масклин почука по капака на Нещото.

— Можеш ли да ми забавиш гласа?

По лицето на човека бавно се изписваше смайване.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами само да повтаряш онова, което ти казвам, ама бавно. И по-силничко. Та да може това… той да разбере какво му казвам.

— Искаш да общуваш? С човек?

— Да! Ще можеш ли?

— Настоятелно те съветвам да не го правиш. Може да бъде много опасно!

Масклин стисна юмруци.

— Опасно било, а? Ама в сравнение с какво? В сравнение с какво, а, Нещо? Колко по-опасно от това да НЕ се опитам да общувам например, а? Почвай! Почвай, и то веднага! Кажи му… кажи му, че нищо лошо няма да направим на човеците! Веднага! Ей, ръката му взе да мърда! Почвай, бе! — той протегна кутийката към ухото на Внука Ричард.

Нещото заговори с протяжните, ниски тонове на човешката реч.

И говори бая дълго.

Физиономията на човека замръзна.

— Какво му каза? Какво му каза?!