Крилете на Масклин

каже.

Погледна през прозрачната стена. За последните няколко минути сума ти човеци се бяха изредили да го оглеждат. Не знаеше почетен гост ли е, затворник ли е, или пък нещо средно между двете.

— Тогава ми се струваше, че това е единствената надежда…

— Наблюдавам комуникациите.

— Ти все това си правиш.

— Много се приказва за тебе. Всякакви експерти са се засилили да те гледат.

— Какви експерти? Експерти по номите ли?!

— Експерти по общуване с извънземни същества. Човеците досега не са срещали нито едно, но експерти по общуване с тях имат.

— По-добре ще е да вземе да излезе нещо от цялата тая работа — рече трезво Масклин. — Сега човеците наистина знаят, че номите съществуват…

— Но не и какво са номите. Те си мислят, че току-що си пристигнал.

— Е, че то си е така.

— Ама не тука. А на Земята. Те си мислят, че току-що кацаш от звездите!

— Но ние сме тука от хиляди години! Че ние тука живеем!!!

— За човеците е много по-лесно да повярват в малките човечета от небето, отколкото в малките човечета от Земята. Повече им харесва да си мислят за малки зелени човечета, отколкото за тукашни таласъмчета.

Масклин набърчи чело.

— Нищо не разбрах!

— Не се притеснявай, няма значение. — Нещото взе да върти лещата си насам-натам, за да огледа по-добре стаята.

— Много хубаво, много научно — рече то.

После фокусира лещата върху един бял пластмасов поднос до Масклин.

— Това пък какво е?

— А, ами плодове, ядки, мръвки, такива ми ти работи — обясни Масклин. — Май искат да разберат какво ям. Според мен тия човеци са доста умни. Посочих си устата и те веднага разбраха, че съм гладен!

— А! — рече Нещото — Заведете ме при вашия казан.

— Моля?!

— Ще ти обясня. Нали ти казах, че наблюдавам комуникациите.

— Че ти друго правиш ли?

— Та значи, има един виц. Това ще рече смешна случка или история, известна сред човеците. Става въпрос за някакъв извънземен кораб, който кацнал на тая планета. Значи излизат отвътре някакви странни същества и отиват при бензинова помпа или при кошче за боклук, например, или автомат за цигари… абе нещо такова и казват: „Заведете ме при вашия вожд.“ Предполагам, че защото нямат представа как изглеждат човеците. Заместих вожд с казан, защото искам да си направя шега.

Нещото млъкна.

— О… — Масклин се позамисли. — Та значи, тоя… тоя виц е за ония зелени човечета, дето ми ги спомена?

— Много е ве… Чакай малко, чакай!

— Какво?! — подскочи Масклин.

— Чувам кораба!

Масклин напрегна слух с всички сили.

— Аз пък нищо не чувам. Ама нищичко.

— То не е звук, радио е.

— Къде е? Нещо, къде е?! Винаги си казвал, че Корабът е там горе, ама къде точно?

Останалите три жабчета се провираха през мъха, бягайки от палещото следобедно слънце.

Ниско долу на изток в небето се мержелееше бял перест облак.

Много щеше да е хубаво да си помислим, че трите жабчета са знаели някоя легенда за него. Много ще е хубаво да си представим, че те са смятали слънцето и луната за далечни цветя — дневното жълто, а нощното — бяло. Много ще е хубаво да си помислим, че са знаели легенди за тези цветя и са вярвали, че когато умре някоя добра жаба, душата й се възнася към големите небесни цветя…

Да, ама тук си говорим не за друго, ами за жаби. Та, слънцето те наричали „мип-мип“ и луната — „мип- мип“. Те всичко наричали „мип-мип“. А пък когато речникът ти се състои само от една дума, е малко мъчничко да измисляш легенди за каквото и да било. И да ги разказваш — също.

Жабчето-водач обаче смътно осъзнаваше, че на луната нещо й има.

Ставаше все по-ярка.

— И сме оставили Кораба на луната? Ама защо?

— Така са решили твоите прадеди. Предполагали, че за да могат да го наглеждат.

Лицето на Масклин бавно грейна — като облак по изгрев.

— Знаеш ли — поде той развълнувано, — едно време, още преди да стане всичко това, като живеехме в оная дупка, аз много обичах да си седя навън и да гледам луната. Може би моята кръв е знаела, че там горе…

— Не, това, дето си го усещал тогава, вероятно е било примитивно суеверно чувство.

Масклин се спихна като балон.

— О, извинявай…

— А сега млъкни, ако обичаш. Корабът се чувства много объркан и иска да му кажа какво да прави. Току-що се е събудил, след петнайсет хиляди години.

Масклин кимна с разбиране.

— Абе то и аз сутрин ни приемам, ни предавам…

На Луната звук не съществува — но това едва ли има значение, защото и без това няма кой да слуша и звукът би си отишъл зян. Но виж, светлина съществува.

Фин лунен прах се издигаше на талази, високо над древните равнини на древния тъмен полумесец, и се събираше в разпенени облаци, които се издигаха толкова високо, че хващаха слънчевите лъчи и блестяха.

Долу нещо бавно се изравяше от лунната почва.

— И сме го оставили в ДУПКА?

Светлинните вълнички се плискаха по Нещото ту напред, ту назад.

— Само не ми казвай, че заради това все в дупки сте живели! Другите номи не живеят в дупки!

— Не живеят, вярно — съгласи се Масклин. — Трябва да престана да мисля само за…

Изведнъж той млъкна. Втренчи се през стъклената стена. Оттатък някакъв човек се мъчеше да привлече вниманието му към редичка от знаци, изписани върху черна дъска.

— Трябва да го спреш! — стреснато изрече той. — Веднага! Спри Кораба! Ние всичко сме разбрали грешно! Нещо, не можем да си тръгнем! Корабът не е само наш! Не можем да вземем Кораба!

Тримата се мотаеха около космодрума на Совалките и гледаха небето. Слънцето увисна на хоризонта и