Крилете на Масклин

предпазливо към Масклин, все едно очакваше номът да избухне. Масклин му помаха. Човекът тромаво отскочи назад.

Другият му каза нещо. Поставиха кутията много предпазливо на земята, на няколко фута от Масклин.

После и двамата го погледнаха с очакване.

Той — като продължаваше да се усмихва, та дано се поотпуснат малко — се покатери по кутията и се катурна вътре. После пак им помаха.

Единият от човеците протегна трепереща ръка и вдигна кутията във въздуха много, много внимателно, сякаш Масклин беше нещо много рядко и много крехко. Човекът се качи в колата и постави кутията на коленете си. Все още я държеше твърде внимателно. От радиото забумтяха плътни човешки гласове.

Е, оттук връщане вече нямаше. Масклин разбираше това, и то го караше да се чувства едва ли не спокоен. Може би беше добре да гледа на цялата работа като на поредна стъпка по житейския тротоар.

Продължаваха да се блещят срещу него, все едно не вярваха на очите си.

Камионът залитна. След малко зави по бетонно шосе — там го чакаше друг камион. От него излезе някакъв човек, разговори се с шофьора на Масклиновия камион, разсмя се — провлачено, по човешки, после съзря Масклин и смехът му изведнъж се пресече.

Припна към камиона си и почна и той да говори по телефона.

Сетих се, че така ще стане, помисли си Масклин. Не знаят какво да правят с един истински ном. Страшна работа.

Ама само да ме заведат някъде, където има ток, и то от оня, дето трябва…

Доркас, механикът, веднъж се бе опитал да обясни на Масклин какво представлява електричеството, ала без особен успех, защото и на Доркас май не му бе напълно ясно. Та, имало два вида ток — прав и крив. Правият беше много досаден и го държаха в батерии. Кривият обикаляше по жиците в стените и по разни други работи, и Нещото успяваше някак да си открадне, ако бе достатъчно близо до тях. Доркас говореше за кривия ток със същия тон, с който и Гърдър — за Арнолд Брос (създаден в 1905). В Магазина той се бе опитал да го поизучи. Тоя ток, набуташ ли го във фризера, изстудяваше нещата, а пък ако го пратеха във фурна, същият този ток ги нагорещяваше. Та, как успяваше да познае?

Доркас доста приказваше, помисли си Масклин. Приказваше. Тъй казах. Е, надявам се, че още приказва…

Беше му някак си леко. Кой знае защо му се струваше, че всичко ще мине добре. Част от него му подсказваше: това е така, защото и за секунда да се замисли в какво се е набутал — и ще го хване паниката.

Не спирай да се усмихваш!

Камионът бръмчеше по шосето, а другият го следваше. Масклин забеляза и трети — трещеше по един страничен път, после се присламчи и той зад тях. Вътре в него имаше много човеци, повечето вперили поглед в небето. Не спряха до най-близката сграда, а продължиха към една по-голяма. Отпреде й бяха паркирани много коли. Там ги чакаха още човеци.

Единият отвори вратата на камиона — твърде бавно дори и за човек.

Човекът, който носеше Масклин, излезе от камиона.

Масклин погледна нагоре и съзря дузини лица, втренчени в него. Виждаше ясно всяко око, всяка ноздра. Всичките изглеждаха разтревожени. Е, поне очите изглеждаха разтревожени. Ноздрите си изглеждаха като ноздри.

За него се тревожеха!

Той също се втренчи в тях и после — като с труд потискаше нервния кикот — им рече:

— С какво мога да ви бъда полезен, джентълмени?

9.

НАУКА — Начин да откриваш разни неща и да ги караш да ти работят. Науката обяснява онова, което постоянно става около нас. РЕЛИГИЯТА също, но науката по̀ я бива, защото, ако нещо се издъни, предлага къде-къде по-разбираемо извинение. На тоя свят има много повече НАУКА, отколкото си мислите.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

От Ангало де Галантерии

Гърдър, Ангало и Пион седяха в сянката на един храст. Тъмният облак над главите им бе голям горе- долу колкото нея.

— Без Нещото едва ли ще се върнем вкъщи някога… — отрони Гърдър.

— Значи трябва да измъкнем Масклин.

— Ама то това ще трае довека!

— Тъй ли? Ами в противен случай и ние ще си стоим тука точно дотогава! — Ангало бе намерил едно камъче с форма, която му се стори доста подходяща, за да го върже за една клонка с ивици, които отпори от палтото си. Никога през живота си не бе виждал каменна брадва, ала имаше съвсем определеното усещане, че с камък, вързан за пръчка, могат да се направят ред полезни неща.

— Ще ми се да престанеш да се мотлявиш с това нещо там — обади се Гърдър. — Е та какъв бил великият план? Ние — срещу цяла Флоридия?

— Не е задължително. Ти поне няма нужда да идваш.

— Я се успокой пък и ти, Велики Спасителю. Един баламурник ни стига.

— Нещо не те чувам да предлагаш по-добри идеи. — Брадвата на Ангало изсвистя веднъж-дваж из въздуха.

— Щото нямам.

Мъничка червена светлинка взе да мига върху Нещото.

След малко отгоре му се отвори квадратна дупчица. Чу се лекичко „вжжжжт!“ и навън се подаде пръчка с миниатюрна леща отгоре й. Тя взе бавно да се върти.

После Нещото проговори.

— Къде сме? Къде е това място?

Лещата се килна настрани. Последва пауза — Нещото внимателно огледа сведеното над него човешко лице.

— И какво търсим тук? — добави то.

— Ами не знам точно — отвърна Масклин. — Ние сме в някаква стая в една голяма сграда. Човеците нищо не ми направиха. Мисля, че единият се опита да говори с мен.

— Намираме се в нещо като стъклена кутия.

— Дори и мъничко легълце ми постлаха — похвали се Масклин. — А пък ей-онова там според мене е нещо като клозет, ама виж сега с Кораба какво стана?

— Предполагам, че идва насам — спокойно обясни Нещото.

— Предполагаш, а? Предполагаш, тъй ли?! Значи не знаеш, така ли да те разбирам?!

— Много неща могат да се объркат. Ако не са се объркали, корабът скоро ще е тук.

— А пък ако са се объркали, значи съм заседнал тука за цял живот! — кипна Масклин. — Заради тебе дойдох, нали разбираш.

— Да. Знам, благодаря ти.

Масклин се поуспокои.

— Доста мило се държат… — Той се позамисли и добави: — Или поне аз така мисля… Трудно е да се