Крилете на Масклин

пишем наши си книги. Много книги. Не само да четем човешките, дето са тъпкани с какви ли не измишльотини. И тия книги, дете ще ги пишем, да не са само като оная Гърдъровата „Книга на номите“. Ами да се занимават със сериозни работи. С наука например.

Масклин хвърли поглед към Гърдър. Той нищо не каза. И как да каже, като спеше.

Пион се сви на кравайче и захърка гороломно. Гласът на Ангало заглъхна — той се прозяваше.

Не бяха спали от часове. Номите спят предимно нощем, ала за да изкарат дългия ден имаха нужда от лека дрямка през няколко часа. Дори и Масклин климаше.

— Нещо? — не забрави да каже гой. — Събуди ме след десет минути, става ли, а?

7.

СПЪТНИЦИ: Намират се в Космоса и там си стоят. Крепят се по следния начин: вървят толкова бързо, че никога не се задържат на едно място достатъчно дълго, за да могат да паднат оттам. ТЕЛЕВИЗИЯТА отскача от тях към Земята. Те са част от НАУКАТА.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Масклин лежеше, полупримижал, и слушаше как Гърдър тихичко си приказва с Нещото.

— Аз вярвах в Магазина — нареждаше той. — А то какво излезе — че бил само нещо си там, построено от човеците! Мислех си, че и Внукът Ричард е много специална личност, пък то… бил някакъв си човек, дето пее, докато се мокри!

— Докато взема душ.

— А пък сега какво? В света имало хиляди номи! Хиляди! И всичките вярват в едно, в друго, в какво ли не! Оня тъпак, Чутурата, вярва, че космическите совалки правели небето! Знаеш ли какво си помислих като го чух това? Помислих си, че ако той беше пристигнал в моя свят, а не обратното, щеше мене да помисли за толкова тъп, колкото аз помислих него! А аз съм си точно толкова тъп! Ей, Нещо?

— Тактично си мълчах.

— Ангало вярва в разни идиотски машинарии, а пък Масклин… ох, знам ли го пък него в какво вярва. В Космоса, например. А пък в други неща не вярва. И я го гледай колко е добре! Аз се опитвам да вярвам във важни неща, а тия важни неща и пет минути не изтрайват! Има ли справедливост?

— И тук мога да ти предложа единствено тактично и разбиращо мълчание.

— Просто исках животът ми да има смисъл.

— Много похвална цел.

— Искам да кажа — къде е истината?

Последва пауза. После Нещото заговори.

— Спомням си как разговаряхте с Масклин откъде са произлезли номите. Ти искаше нещо да ме питаш. Сега мога да ти отговоря. Аз съм направен. Знам, че това е истината. Знам че аз съм нещо, направено от метал и пластмаса. Ала съм и нещо, което живее вътре в метала и пластмасата. За мен е невъзможно да не бъда абсолютно убеден в това. И то е страхотна утеха. Що се отнася до номите, разполагам с данни, които сочат, че са произлезли от друг свят и са дошли тук преди хиляди години. Това може да е вярно. А може и да не е. Не съм аз онзи, който да прецени.

— В Магазина си знаех къде съм — продължи Гърдър, говорейки донякъде на себе си. — Дори и в Кариерата не беше чак толкоз зле. Имах си хубава работа. Имах някакво значение за хората. И как да се върна сега, като знам, че всичко онова, в което вярвах — Магазинът, Арнолд Брос. Внукът Ричард, било просто… просто нечия си представа?

— Не мога да ти дам съвет. Извинявай!

Масклин реши, че ще е много дипломатично да се събуди тъкмо сега. Изсумтя силно, за да е сигурен, че Гърдър го е чул.

Абатът се бе зачервил като рак.

— Не можах да заспя — избъбри той.

Масклин се изправи.

— Ей, Нещо, колко време остана?

— Двайсет и седем минути.

— Защо не ме събуди?!

— Исках да си отпочинете добре.

— Ама имаме да бием още толкова много път! Няма да успеем да те качим! Ей, ставайте бе! — Масклин леко срита Ангало. — Хайде, че какво търчане ни чака… Пион къде отиде пък сега? А, ето те и тебе. Гърдър, хайде!

Те се втурнаха през храсталака. В далечината се носеше плътният жален вой на сирена.

— Ама ти наистина добре го даваш, Масклин! — възхити се Ангало.

— По-бързо! Давайте по-бързо!

Сега вече бяха доста близо и Масклин можеше да огледа совалката. Височка си беше. Обаче по ниските й части май нищо не им вършеше работа.

— Надявам се, че добре си планирал нещата, Нещо — рече той задъхано, докато четиримата се провираха из шубрака. — Защото хич не се сещам как ще те качим там горе.

— Не се притеснявай. Вече почти стигнахме.

— Какви ги говориш? Я гледай колко е далече!

— Какво смята да прави? Летящ скок ли? — обади се Ангало.

— Сложи ме на земята.

Масклин послушно остави черната кутийка долу. Нещото протегна няколко сензора — известно време те се клатиха бавно, а после се насочиха към совалката.

— Ама ти на какво си играеш? — ядоса се Масклин. — Губим време!

Гърдър се засмя, макар смехът му да не звучеше много радостно.

— Знам го аз какво прави. Изпраща се на совалката. Нали тъй, Нещо?

— Прехвърлям инструкции в компютъра на комуникационния спътник.

Номите нищо не казаха.

— Или, да го кажа другояче…, ами да — аз превръщам компютъра на спътника в част от мен. Макар и не особено интелигентна част.

— Наистина ли?! — смая се Ангало.

— Естествено.

— Уха! Е, няма ли опасност да загубиш онова, дето го изпращаш?

— Не, то си стои в мене.

— Хем го изпращаш там, хем си го държиш вътре в тебе?

— Да.

Ангало погледна Масклин.

— Ти нещо да си разбрал?

— Аз разбрах — намеси се Гърдър. — Нещото казва, че не е просто машина, ами нещо като… нещо като сбор от електрически мисли, които живеят вътре в машината. Аз така смятам.

Светлинките мигаха по Нещото.

— Много време ли ти трябва? — обади се Масклин.

— Да. Моля ви, не ми отнемайте жизненоважни комуникационни сили в този момент.

— Май иска да ни каже да престанем да му приказваме — обясни Гърдър. — Той сега се