Крилете на Масклин

4.

ХОТЕЛИ: Места, където се паркират през нощите ПЪТУВАЩИТЕ ЧОВЕЦИ. Други човеци им носят ядене — вкл. знаменития САНДВИЧ С БЕКОН, МАРУЛЯ И ДОМАТ.

Има легла, кърпи и едни специални неща, от които върху човеците тече дъжд, който ги чисти.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Черен мрак.

— Много е тъмно тука, бе, Масклин.

— Ъхъ. Нито пък можеш да се разположиш като хората.

— Е, ами колкото — толкова…

— Четка за коса! Току-що се насадих връз четка за коса!

— Скоро ще се приземим.

— Ами хубаво.

— Пък тука има някаква туба със…

— Гладен съм. Абе тука ядене дали няма?

— Оня фъстък още си го носим.

— Къде е?! Къде е?!

— Е, на̀. Заради тебе го изтървах.

— Гърдър?

— Да?

— Ама какво правиш? Да не кълцаш нещо?

— Чорапа си кълца. Дупка си пробива.

Пълно мълчание.

— Ами като правя така, ми става по-добре…

Мълчание. С нож да го режеш.

— Той е просто човек и нищо повече, Гърдър. Човек като всеки друг.

— Да, ама сме в неговата чанта, нали?

— Но нали ти казваше, че Арнолд Брос бил нещо вътре в нашите глави. Ти го казваше!

— Да, аз.

— Ами тогава?

— Просто се чувствам по-добре, като правя така, и туй то. Толкоз по темата.

— Приземяваме се.

— Ами как ще разберем, че…

— Сигурен съм, че щях да го приземя по-добре. Ако ме бяхте оставили да карам…

— Това Флорида ли е? Ангало, махни си крака от носа ми!

— Да. Този щат по традиция приема добре имигрантите.

— Ние да не сме от тях?

— Технически погледнато, целта на пътуването ви е друга.

— И коя е тя?

— Звездите.

— О…, Нещо?

— Да?

— Има ли някакви доказателства, че и преди тук са идвали номи?

— Какви ги приказваш, бе?! Номите — това сме ние!

— Да, ама може да е имало и други…

— Няма други! Само ние сме си! Не е ли така?

Шарени светлинки проблеснаха сред мрака на чантата.

— Нещо? — повика го пак Масклин.

— Издирвам налични данни. Заключение: няма сигурни доказателства за предишни посещения на номи. Всички регистрирани елементи са надвишавали педя.

— О! Е, просто се чудех. Чудех се дали пък няма и други номи освен нас.

— Нали чу Нещото какво ти каза. Нямало сигурни доказателства — тъй рече.

— Да, ама и нас до днес не ни бяха виждали…

— Нещо, а сега знаеш ли какво ни предстои?

— Минаване през Службата за имиграционен контрол и през митницата. Случайно да членувате, или да сте членували преди, в някоя подривна организация?

Мълчание.

— Кой, ние ли? Ама защо ни питаш такива работи?

— Тук задават такива въпроси. Наблюдавам комуникациите.

— О, така ли? Е, добре. Ами, според мен не сме членували… Членували ли сме?

— Не.

— Не. Мисля, че не сме. „Подривен“ какво е?

— Този въпрос цели да се установи дали сте дошли тук с намерение да бутнете правителството на Съединените Щати.

— Според мен не щем да правим такива работи. Искаме ли?

— Не.

— Не.

— Не щем. Няма какво да ни берат грижа.

— Ама инак умно са го измислили…

— Кое?

— Ами да си ги питат хората още на пристигане. И ако някой е дошъл да бута и да подрива, щом каже „да“, и веднага ще го приклещят като в менгеме!

— Кофти номер, а? — В гласа на Ангало се долавяше неподправено възхищение.

— Не, ние нищо няма да бутаме — успокои Масклин Нещото. — Само искаме да им свием някой от онези самолети, дето излитали право нагоре и много нависоко. Я ми кажи как им се викаше?

— Космически совалки.

— А така. Пък после ще си ходим. Никакви бели не щем да им правим.

Известно време чантата се мяташе наляво-надясно, а после я сложиха върху нещо.

Разнесе се тихичко скърцане, като от мъничък трион. Никой не го чу сред шумотевицата на летището. Сред кожата се появи мъничка, ама много мъничка дупка.

— Какви ги прави пък сега? — възкликна Гърдър.

— Я стига си ме бутал — тросна се Масклин. — Не мога да се съсредоточа. Ами… май сме се наредили по средата на някаква колона от човеци.

— Цяла вечност вече чакаме — обади се кисело Ангало.

— Ами сигурно ги питат поред смята ли някой някъде нещо да бута — мъдро предположи Гърдър.

— Не че ми е приятно да говоря за това… — подхвана Ангало, — ама как ще я открием тая совалка?

— Като му дойде времето, тогава ще мислим — несигурно изрече Масклин.

— Времето дойде — намръщи се Ангало. — И какво, да не би да не е?

Масклин безпомощно вдигна рамене.

— Да не смяташ, че веднага като пристигнем във Флорида, и ще видим табела „За Космоса — насам“? —