Крилете на Масклин

— Пусни ги да си карат самолета! — прошушна му той.

— Надявах се да ми позволите да го приземя.

Макар гласът на Нещото винаги да звучеше равно и безизразно, на Масклин му се стори, че този път долавя в него копнеж.

— Знаеш ли как се приземява подобно нещо?

— Много би ми харесало да се науча…

— Тогава им го връщай веднага!

Самолетът лекичко се наклони. Шарките по повърхността на Нещото се смениха. Масклин въздъхна.

— А сега може ли всеки да опита да се държи разумно поне за пет минутки?

— Извинявай, Масклин — Ангало се опита да си придаде вид, че съжалява, но нещо не му се удаваше.

Масклин забеляза, че на лицето му се е изписала опулената, леко налудничава усмивка на ном, почти намерил се в собствената си представа за рая. — Просто… Знаеш ли, че там под нас е синьо? Все едно отдолу изобщо няма никаква земя! И…

— Ако Нещото пак се опита да вземе някой и друг урок по летене, току-виж сме проверили от първа ръка дали е вярно — мрачно отрони Масклин. — Тъй че по-добре да си седим и да си траем. Бива ли, а?

Известно време седяха под седалката и мълчаха.

После Гърдър се обади:

— Тоя човек има дупка на чорапа.

— И какво от това? — сви рамене Ангало.

— А, де да знам. Никога не ми е хрумвало, че и човеците могат да имат дупки на чорапите, това е.

— Имаш ли чорапи, те и дупките си идват по реда — мъдро отбеляза Масклин.

— Ама това са хубави чорапи, все пак — отбеляза Ангало.

Масклин взе да ги оглежда. На него му изглеждаха чорапи като чорапи. Едно време в Магазина номите ги използваха за спални чували.

— Откъде разбра? — попита най-накрая той.

— Ами виж, те са марка „Стилен мъж“, мирисонепропускливи — обясни Ангало. — Гарантирано 85% полипутекстлон. В Магазина ги продаваха. Струват много по-скъпо от другите. Ей на, виж им етикета!

Гърдър въздъхна тежко.

— Хубав Магазин си беше…

— А пък тия обувки — посочи Ангало огромните бели неща малко по-нататък, сякаш лодки, изтеглени на брега, — нали ги виждаш? „Храбри Улични Скиталци“ с подметка от истинска гума! Много са скъпи.

— Аз пък открай време хич не ги харесвам тия — обади се Гърдър. — Много са контешки. На мене ми дай Мъжки половинки, с връзки. Чудничко се спи в тях.

— Тия Скиталци също ги продаваха в Магазина, нали? — предпазливо попита Масклин.

— О, да. В Луксозния отдел.

— Хм.

Масклин се надигна и се запъти към голямата кожена чанта, провиснала от седалката. Другите двама го видяха как се закатери по нея. Той внимателно се издърпа нагоре, надигна се на ръце и накрая успя — само за миг — да надникне над облегалката. После се плъзна обратно надолу.

— Тъй, тъй. — В гласа му бликаше налудничава жизнерадост. — Тая чанта и тя е от Магазина, нали?

Гърдър и Ангало я изгледаха под око.

— Аз в отдел „Пътнически стоки“ много-много не съм се навъртал — сподели Ангало, — ама сега, като ми го каза, май съм виждал там такова нещо. „Специален Сак“ от телешки бокс.

— За Изискания Бизнесмен? — добави Гърдър. — Да. Май че е това.

— Да сте се замисляли как ще слезем, случайно? — продължи Масклин.

— Ами както се качихме — предложи Ангало. Не че се беше замислял.

— Мъчничко ще е май. Човеците, изглежда, имат други идеи по въпроса — поклати глава Масклин. — Всъщност, току-виж тръгнали да ни търсят. Ако и да ни мислят за мишки. Аз на тяхно място нямаше да се примиря разни мишки или каквото ще да е да ми щъкат из самолета. Нали ги знаете мишките как гризат жици… Ако се намираш на десет мили над земята, ще да е доста опасно някоя мишка да ти се изпишка в компютъра. Смятам, че човеците ще вземат цялата тая работа много насериозно. Тъй че ще трябва да слезем заедно с тия човеци тук.

— Ама те ще ни смажат! — потрепери Ангало.

— Абе мислех си, не бихме ли могли… ами, да се наврем в тая чанта ли, що ли… — почеса се Масклин по главата.

— Дрън-дрън! — отсече Гърдър. Масклин пое дълбоко въздух.

— Ами, вижте какво, тя е на Внука Ричард… Проверих — добави той веднага, щом им съзря физиономиите. — И преди това го бях забелязал. Горе на седалката седи точно той. Внукът Ричард (39). Точно в този момент е ей-там горе. Чете си някакъв вестник. Там, горе. Той. Същият.

Гърдър пламна и ръчна Масклин с пръст.

— И ти очакваш да ти повярвам — смръщи вежди той, — че Ричард Арнолд, Внукът на Арнолд Брос (създаден в 1905) има дупки на чорапите?

— Свещени дупки по свещените чорапи — изтърси Ангало. — Извинявай, извинявай. Само исках да вдигна малко настроението. Няма що да ме зяпаш с тоя кръвнишки поглед.

— Изкачи се и виж самичък — предложи Масклин. — Аз ще ти помогна. Внимавай обаче.

Изтикаха Гърдър нагоре.

Той се спусна долу притихнал.

— Е? — попита го Ангало.

— А пък на чантата му си пише „Р.А.“ със златни букви — добави Масклин. Правеше разни знаци на Ангало като бесен. Гърдър изглеждаше, като да бе видял призрак.

— Да, правеха ги тия работи едно време — побърза да каже Ангало. — Златен монограм, само за пет и деветдесет и пет отгоре. Така пишеше на табелата.

— Кажи нещо, Гърдър — настоя Масклин. — Не стой така като пън.

— За мен това е изключително тържествен момент… — зашепна Гърдър.

— Мисля, че ще мога да порна някой шев на дъното и да се промъкнем вътре — рече Масклин.

— Аз съм недостоен… — прошепна Гърдър.

— Сигурно си — весело се обади Ангало. — Ама няма да те издадем.

— А пък той, Внукът Ричард, ще ни помага, нали разбираш. — Масклин се надяваше, че Гърдър ще успее да преглътне всичко това. — Е, той няма да го знае, ама ще ни помага. Значи, всичко е наред. Може би така е било писано да стане.

Не че някой някъде го е писал, съзнателно си добави той наум. Ей тъй, било е писано и туй то. Гърдър се замисли дълбоко.

— Е, добре — въздъхна той накрая. — Ама чантата няма да порим! Можем да влезем вътре през ципа.

Точно така и сториха. Ципът се позапъна — те, циповете, все така си правят — ала не мина много време, и те успяха да го отворят достатъчно, че да могат да се промушат вътре.

— Ами ако рече да погледне вътре — сепна се Ангало, — тогава какво ще правим?

— Ами нищо — отвърна Масклин. — Ще му се усмихнем, предполагам.

Трите жабчета вече се бяха отдалечили доста по клона. Онова, което преди им изглеждаше като дълго, гладко, сивкавозелено парче дърво, отблизо се оказа някаква бърканица от корава кора, оплетени корени и туфи мъх. Тресеше ги непоносим страх — нали бяха прекарали целия си живот в свят, обграден с венчелистчета.

Ала продължаваха да пъплят напред. Нали не знаеха какво значи думата „отстъпление“!

Нито пък която и да било друга дума.