— Заплашва ни гладна смърт! — стресна се Гърдър.
— Може пък и да се намира нещо за ловуване? — озърна се Ангало с надежда.
— Едва ли — побърза да попари надеждите му Масклин. — Не ми изглежда тук да живеят мишки.
— Човеците имат ядене — обади се Гърдър. — На тях ядене винаги им се намира.
— Знаех си, че ще го кажеш — подметна Ангало.
— Просто няма как да е иначе. Здравият разум ми го подсказва.
— Чудя се, дали не можем да погледнем навън през някой прозорец? — запита се Ангало. — Ще ми се да видя с каква скорост пътуваме. И как всичките дървета и разните му там работи профучават под нас, и…
— Вижте какво — побърза да се намеси Масклин, преди нещата да са станали неконтролируеми. — Дайте да поизчакаме? Да се поуспокоим и тримата. Починете си сега малко. А после може и ядене да потърсим.
Отново кротнаха. Тук поне беше сухо и топло. Едно време, като живееше в оная дупка край насипа, на Масклин твърде често му се бе случвало да е мокър и премръзнал, че да отхвърли каквато и да било възможност да поспи на сухо и топло.
Той задряма…
Носещи се по въздуха.
Родени във въздуха?!
Може би в самолетите също живееха стотици номи — също така, както бяха живели и в Магазина. Може пък да си живееха някъде под покрития с килим под и ето, самолетът ги разнася по всички онези места, които Масклин бе виждал на единствената карта, дето изобщо успяха да намерят. Тя беше в някакво тефтерче, а изписаните по нея имена на далечни краища му звучаха като магия — Африка, Австралия, Китай, Екватор, Произведено в Хонконг, Исландия…
И може би тукашните номи никога не поглеждаха през прозорците. А току-виж, изобщо не знаеха, че летят.
Почуди се дали пък Грима не е искала да му каже точно това, като му разправяше всички онези работи за жабчетата и за цветята. Беше ги прочела в някаква книга. Можеш цял живот да си живееш на някое мъничко-мъничко място и да си мислиш, че то е целият свят. Да, ама тогава той беше много ядосан и изобщо не му се щеше да я слуша.
Е, да — но сега вече се бе измъкнал от цветето, нямаше грешка!
Жабчето доведе и други млади жабчета на онова място сред листака — на ръба на техния свят- цвят.
Те се вторачиха в клона. Не, там нямаше само едно-единствено цвете — имаше ги с дузини, макар че точно това жабите не можеха да си го помислят. Жабите могат да броят само до едно.
Та значи, цветята бяха много.
И те дълго, дълго ги гледаха ококорено. Кокоренето е едно от малкото неща, за които жабите наистина си ги бива.
В мисленето обаче хич ги няма. Много ще е хубаво да кажем, че мъничките жабчета мислили дълго и упорито — за новото цвете, за живота в старото, за необходимостта да изследваш света, за възможността той да е по-голям от една локва с венчелистчета по края…
Да, ама те си мислеха следното:
… мип-мип… мип-мип… мип-мип…
Ала онова, което ЧУВСТВАХА, не можеше да се побере в цветето. Твърде голямо беше.
Бавно, внимателно и без сами да разбират защо, те едно по едно тупнаха върху клона.
Нещото избипка учтиво.
—
Масклин изгледа другите двама. До гуша му беше дошло вече.
— Добре. Я сега си признайте. Кой я счупи?
— Не ме гледай така! — нацупи се Ангало. — Нищичко не съм пипнал!
Масклин се прокрадва до ръба на дупката и надникна навън.
Там навън имаше чифт човешки крака. Крака на женски човек — поне такива изглеждаха. Обикновено те бяха обути с по-неудобните обувки.
Доста неща можеш да научиш за човеците, като им гледаш обувките. То и без това номите най-често нямаха възможност да погледнат по-нагоре. Останалата част от човека обикновено им изглеждаше като чифт ноздри нейде във високото, плюс още едно-друго.
Масклин взе да души.
— Тук някъде има ядене — съобщи той.
— Какво ядене? — поинтересува се Ангало.
— Каквото ще да е! — избута го Гърдър. — Каквото ще да е — аз смятам да го
— Дръпнете се назад! — Масклин тикна Нещото в ръцете на Ангало. — Аз ще отида! Ангало, не му позволявай да мърда оттук!
Той се стрелна навън, притича покрай завесата и се плъзна край нея. Само след секунди вече се бе придвижил до ръба й. Иззад завесата се подаде оченце, а над него — наежена вежда.
Стаята представляваше нещо като място, където раздаваха храна. Женските човеци вадеха от една дупка в стената табли с ядене и ги разнасяха насам-натам.
Номското обоняние е по-остро и от лисичото. Масклин едвам се сдържаше да не му потекат лигите. Трябваше да си признае — да ловуваш и да отглеждаш растения си беше много хубаво нещо, но такова ядене изобщо не можеше да се мери с храната, която си намираш покрай човеците.
Един от женските човеци постави последната табла върху количка и взе да я бута. Мина край Масклин. Колелата бяха големи почти колкото него.
Докато количката скърцаше край Масклин, той изскокна от скривалището си, метна се върху нея и се промуши между шишетата. Знаеше си, че е глупаво да го прави. Но все пак по биваше, отколкото да седиш заседнал в някаква си дупка заедно с двама идиоти.
Обувки, обувки, обувки. Едни — черни, други — кафяви… Едни с връзки, други без връзки… В два-три чифта нямаше крака — човеците си ги бяха събули.
Количката си вървеше. Масклин погледна нагоре.
Тела, тела, тела. А отгоре им — глави, глави, глави. Отпреде им — лица. Лица, ли…
Масклин се метна обратно сред бутилките.
Отсреща го гледаше Внукът Ричард.
Да, това беше същото онова лице от вестника. Не можеше да бъде друго. Всичко си беше на мястото — и късата брадица, и усмихнатата уста, и многото зъби вътре. И косата, дето по-скоро изглеждаше като лъскави кълчища, отколкото да бе нормална коса, израсла по нормалния начин.
Внукът Ричард (39).
Лицето се взря в него за миг, после отмести поглед.
Няма как да ме е видял, рече си Масклин. Тук добре съм се скрил.
Какво ли ще направи Гърдър, като му кажа?
Ще пощурее, какво ще направи.
Май е по-добре засега да си трая. Ей, ама това е страхотна идея. И без това си имаме достатъчно ядове.
39. Или имаше още 38 Внуци Ричардовци — пък то сигурно не беше така — или пък това бе вестникарският начин да се каже, че е на 39 години. Почти на половината години на Магазина. А номите от Магазина разправят, че Магазинът бил стар като света. То знам, че не е вярно и не може и да бъде, ама…
