Крилете на Масклин

— Уха! — светнаха очите на Ангало като че вътре в него се бе задействал някакъв енергиен източник. Той обичаше всякакви превозни средства. Особено такива, дето се движат светкавично.

— И ти си с него, а? — обвинително навири пръст Гърдър.

— Уха! — повтори Ангало. Изглеждаше така, сякаш съзерцава картина, която само той си вижда.

— Вие сте луди! — заключи Гърдър.

— Никой нищо не е споменавал за отмъкване на самолет — бързо се намеси Масклин. — Няма да крадем самолета. Просто ще се повозим на него, надявам се.

— Уха!

— И няма да се опитваме да го караме, Ангало!

— Добре де — сви рамене Ангало. — Ама нека само да предположим, че аз съм вътре в самолета, а пък на шофьора вземе, че му призлее… Ами предполагам, че в такъв случай аз ще трябва да хвана кормилото. Искам да кажа, с Камиона се оправих доста добре…

— Да, да! Постоянно се блъскаше в какво ли не! — възрази Гърдър.

— Ама нали тогава се учех да карам. Както и да е, в небето няма в какво да се блъснеш, освен в някой облак, пък те доста мекички ми изглеждат — оправда се Ангало.

— Ами Земята?

— О, Земята изобщо няма да е проблем. Тя ще е твърде далече.

Масклин потупа Нещото.

— Знаеш ли къде се намира самолетът, който заминава за Флорида?

— Да.

— Води ни към него тогава. И ако можеш, не ни прекарвай точно през най-голямата човешка гмеж.

Валеше кротък дъждец. Бе взело да се свечерява и цялото летище грейна в лампи.

Абсолютно никой не дочу лекото „дръннн!“, когато мъничката вентилационна решетка на една от външните стени се заклати и падна.

Три размазани фигурки се плъзнаха по бетона и хукнаха през глава.

Право към самолетите.

Ангало погледна нагоре. После още по-нагоре. И още по-нагоре. Най-накрая темето му кажи-речи опря в гърба.

Още малко и щеше да се разплаче. И постоянно повтаряше:

— Уха! Оха!

— Ох, че е грамаден! — смънка Гърдър. Опитваше се да не го гледа. Както повечето номи, родени в Магазина, и той мразеше да не вижда таван, като погледне нагоре. И Ангало беше същият, но имаше едно нещо, дето го мразеше повече и от това да излиза Навънка — и то беше да не пътува на бързи машини.

— Виждал съм ги как излитат в небето — обади се Масклин. — Наистина летят. Честна дума.

— Уха!

Самолетът бе надвиснал над тях — толкова огромен, че ако искаш наистина да видиш колко е грамадански, се налагаше да отстъпваш все по-назад и по-назад. Блестеше под дъжда. Светлините на летището хвърляха зелени и бели отблясъци по страните му. Не, това не беше предмет. Това беше парче небе, приело конкретна форма.

— Разбира се, отдалече не изглеждат чак толкоз големи… — смънка Масклин.

Той се втренчи в самолета. Никога през живота си не се бе чувствал тъй дребничък.

— Искам го! — изхленчи Ангало и стисна юмруци. — Вижте го! Уж стои и не мърда, а пък изглежда сякаш че върви, и то страшно бързо!

— А как ще се качим? — попита Гърдър.

— Само си представи какви физиономии ще направят нашите хора, ако им се изтресем с това! — викна въодушевено Ангало.

— Представям си ги. Ужасно ясно си ги представям дори — кимна Гърдър. — Ама как ще се качим?

— Можем да… — подзе Ангало и се сепна. — Що ти трябваше да го казваш!

— Ей-там, дето се подават колелата, има дупки — посочи Масклин. — Според мен ще можем да се изкатерим.

— Не става — обади се Нещото изпод мишницата му. — Отвън няма да можете да дишате. Трябва наистина да влезете вътре в самолета. Там, където се издигат самолетите, въздухът е много рядък.

— Надявам се. Че гъст ли да е! — натърти Гърдър. — Нали за въздух си говорим.

— Ама няма да можете да дишате — търпеливо повтори Нещото.

— Откъде-накъде? — сопна му се Гърдър. — Аз открай време си мога!

— Близо до земята въздухът е повече — намеси се Ангало. — Четох го в една книга. Като си ниско долу, вдишваш много въздух, а като се качиш горе — малко.

— И защо така? — упорстваше Гърдър.

— Де да знам. Сигурно, защото въздухът го е шубе от високото.

Масклин тръгна по бетона и нагази в локвите — искаше да огледа и далечния край на самолета. Малко по-нататък чифт човеци товареха с някакви машини кашони в самолета през една дупка отстрани. Той се върна обратно, спря се до огромните гуми и се загледа в една дълга тръба високо горе, която стигаше чак до сградата. Посочи я на другите.

— Човеците май ги товарят вътре през това.

— Как, през тая тръба ли? Като водата? — учуди се Ангало.

— Във всеки случай, все ще е по-добре, отколкото да киснем тук навън и да подгизваме — изсумтя Гърдър. — Цял съм вир вода вече!

— Там има разни стълби, и разни жици, и разни други работи — посочи Масклин. — Не ще да е много мъчно да се изкачим. Все някъде ще намерим дупка, през която да се промушим — той подсмръкна. — Когато човеците строят нещо, винаги оставят по някоя дупка.

— Хайде бе, хора! — сръчка ги Ангало. — Уха! Иха!

— А, ако ще се опитваш да го крадеш, по-добре забрави — сряза го Масклин, докато подбутваха отзад леко пълничкия Гърдър, който се носеше в тромав тръс. — Тъй и тъй ще ходи точно там, накъдето сме тръгнали…

— Ама не и където аз искам да ида! — изхленчи Гърдър. — Аз искам да си ходя вкъщи!

— … и хич и не мисли, че ще се опитваш да го караш. Много сме малко. Пък и без това предполагам, че ще е много по-сложно, отколкото с камиона. Че това е… Ей, Нещо, ти знаеш ли как се казва?

— Конкорд.

— А така. Конкорд е това! Каквото ще да значи. И ми обещай, че няма да го крадеш!

2.

КОНКОРД: Лети два пъти по-бързо от куршум, а вътре раздават пушена сьомга.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Да се промъкнеш през някоя цепнатина в тръбата, по която човеците се товареха в самолета, не беше нищо в сравнение с това да свикнеш някак с положението от другата страна.

Подът в бараките на Кариерата представляваше чисто и просто или голи дъски, или утъпкана земя. В сградата на летището подът пък беше направен от квадратни лъскави камъни. Но тук…

Гърдър се хвърли по очи и зарови нос в него.