Крилете на Масклин

— Дори чакалня не знаем какво е.

— Нещото каза, че било някаква стая, където човеците чакали, за да се качат на този или онзи самолет — обади се Масклин.

Гърдър бодна обвинително с пръст Ангало.

— Страх те е, а? Страх те е, че ако видим Внука Ричард, това ще означава, че Арнолд Брос наистина съществува, а пък ти не си прав! Същият си като баща ти. И той не можеше да понася да не е прав!

— За тебе ме е страх — отвърна Ангало. — Защото ще видиш, че Внукът Ричард е човек и нищо повече. И Арнолд Брос, и той е бил човек и нищо повече. Или пък е бил двама човека и нищо повече. И те са построили Магазина за човеците и за никой друг. А за номите дори не са и подозирали! И недей да намесваш баща ми, ако обичаш.

Върху Нещото се появи малък отвор. Понякога правеше така. Когато отворите бяха запушени, не си личеше къде са, но когато Нещото наистина се заинтересуваше от едно-друго, то се отваряше и изкарваше навън една сребърна чинийка на пръчка, или пък някакви много сложно оплетени тръбички.

Този път изкара мрежичка, закачена на железен прът. Тя започна бавно да се върти.

Масклин вдигна кутийката.

Докато другите двама се препираха, той тихичко попита:

— Знаеш ли къде е онова… чакалнята?

— Знам — отвърна Нещото.

— Ами да вървим тогаз.

Ангало се озърна през рамо.

— Ей, вие там, какво правите?

Масклин не му обърна внимание.

— А знаеш ли с колко време разполагаме, преди Внукът Ричард да тръгне за Флорида?

— Имате около половин час.

Номите живеят десет пъти по-бързо от човеците. По-лесно ще е да видиш мишка, ако профучи край тебе на висока скорост, отколкото ном. Това е една от причините повечето човеци въобще да не са ги виждали. А другата причина е, че човеците обикновено не виждат разни неща, щом решат, че такива неща не съществуват. И тъй като разумните човеци много добре знаят, че не съществува такова чудо като хора, високи половин педя, ако един ном не иска да бъде забелязан, той по всяка вероятност няма да бъде забелязан.

Така че никой не съзря трите размазани петънца, които се стрелнаха през залата. Те се блъскаха в трополящите колела на количките за багаж. Прелитаха като куршуми между краката на бавноподвижните човеци. Плъзгаха се между столовете. Докато прекосяваха един обширен, ехтящ коридор, вече бяха станали почти невидими.

И изчезнаха зад един фикус.

Казват, че когато някъде нещо се случи, то влияе върху всичко останало. Това може и да е вярно.

Или пък просто различни неща често стават по един и същи начин.

Например:

В клоните на едно дърво, отдалечено на хиляди мили от Масклин, израснало на висок заоблачен планински склон, растеше някакво растение. Изглеждаше като голямо цвете. То бе приклещено в короната на дървото, а корените му се ветрееха във въздуха и се опитваха да чопнат от мъглата по нещичко, дето ставаше за храна на растението. Научно погледнато, това беше епифитна бромелиада. Това последното растението не го знаеше, но всъщност на него му беше все тая.

В цвета му се бе събрала малка локвичка.

А в нея живееха жаби.

Много, ама много мънички жабчета.

Жизненият им цикъл и той беше толкова мъничък, че още можеше да ходи само с проходилка.

Те преследваха насекомите из венчелистчетата. Снасяха яйцата си в локвата. Поповите лъжички порастваха и на свой ред се превръщаха в жаби. Които пък на свой ред умираха, потъваха в локвата и се превръщаха в част от животинския тор в основата на листата, който всъщност помагаше на растението да се изхрани.

И всичко си вървеше така, откак жабите се помнеха.1

До онзи ден, когато едно жабче, както си гонеше мухите, взе, че се загуби, изпълзя от външната страна на едно венчелистче — или може би листо — и съзря нещо, което никога досега не беше виждало.

Съзря Вселената.

По-точно, съзря един клон, протегнал се напред в мъглата.

А на няколко метра от него, цяло блеснало в капчици влага, огряно от самотен слънчев лъч, се кипреше още едно цвете.

Жабчето приседна и се втренчи в него.

— Хххъ! Хххъ! Хххъ!

Гърдър се опря на стената и запухтя като куче, умиращо от жега през много, ама много слънчев ден.

Ангало и той пухтеше почти толкова тежко, но се опитваше да го скрие. Лицето му почервеня.

— Защо не ни повика, бе! — тросна се той.

— Ами вие бяхте толкова заети с тая ваша препирня — обясни Масклин, — че разбрах: ако искам да ви накарам да тичате, единственият начин ще е аз да се затичам.

— Много ти… мерси, за което — изсумтя Гърдър.

— Ама на тебе как така нищо ти няма? — забеляза с учудване Ангало.

— Свикнал съм да тичам — Масклин надникна иззад саксията. — Е, Нещо, дотук добре. Ами сега?

— Давайте по коридора.

— Ама той е пълен с човеци! — писна Гърдър.

— Навсякъде гъмжи от тях — заключи Масклин. — Нали точно затова тичаме. — Млъкна за миг и после добави: — Виж какво, Нещо, не можем ли да стигнем дотам по някакъв друг начин? Току-що едва не премазаха Гърдър.

Шарените светлинки затанцуваха в сложни фигури. После Нещото каза:

— Каква е целта ви?

— Трябва да намерим Внука Ричард! — Гърдър все още се задъхваше.

— Не. По-важно е да стигнем в тая Флорида — възрази Масклин.

— Не е! — изрепчи се Гърдър. — Не ща да ти ходя в никаква Флорида!

Масклин се поколеба. После рече:

— Май не е сега моментът да ви го казвам, но не бях напълно искрен с вас…

Той им разказа за Нещото, за космоса и за кораба в небето. Отвред ги притискаше нескончаемият гръмовен шум на сградата, пълна с човеци, търчащи насам-натам по свои си дела.

Най-накрая Гърдър се обади:

— Значи, ти изобщо не търсиш Внука Ричард.

— Мисля, че сигурно той е много важен — побърза да каже Масклин, — ама иначе си прав. Във Флорида се намира едно място, дето има разни… такова, реактивни самолети, които летят много нависоко и слагат по небето разни бибипкащи неща, подобни на радиото.

— О, я стига! — обади се Ангало. — Как тъй ще слагат неща по небето. Че нали ще паднат!

— То всъщност и аз не я разбирам тая работа — призна си Масклин, — но ако се качиш достатъчно високо горе, то там просто вече няма долу. Поне така си го мисля. Както и да е, трябва да отидем във Флорида, да качим Нещото на някой от тия самолети, дето летели много нависоко, пък то щяло само̀ да свърши останалото, така разправя.

— Цялото ли да го качим? — учуди се Ангало.

— Не ще да е по-мъчно от това да откраднеш камион — отвърна Масклин.

— Ама ти да не предлагаш да откраднем самолет? — И да бе щял, Гърдър не можеше да се ужаси повече от това.