Григор Пърличев
Войводата
НАД ГАЛИЧНИК В РЕКА от писък ечат висините.
Каква ли беда тоя път
събрала е вкупом сред село мъжете, жените,
та жалостно всички редят?
„Дали над поля житоносни градушка захваща,
или скакалци са дошли?
За данък ли кървав султанът войници изпраща,
или са еничари зли?
О, ни над поля житоносни градушка захваща,
нито скакалци са дошли.
Султанът войници за кървава дан не изпраща,
не идат еничари зли! —
Албанци убиха войводата наш, нашта слава,
млад Кузман, героя прочут.
Селата, горите ни сенчести ще осквернява
от днеска разбойникът лют.“ —
Така земеделци, слуги на Деметра, орачи
приказваха сглас наскърбен,
жени си деряха лицата и люти палачи
проклеваха с вик ужасен.
Пълзеше мълвата навред по селения бедни —
то сякаш Борей лекокрил
зловещо повяваше, по планините съседни
бедата велика вестил.
И ронеха сълзи, дочули за тоя слух страшен
вдовица, сирак, силен мъж;
стоеше орачът сред нивата зяпнал, уплашен —
ударен от гръм изведнъж…
ПРИПАДАШЕ ПРОЛЕТНА ВЕЧЕР; На прага пред къщи
седеше красива жена
на средни години; и скръстила лакти могъщи
на силните си колена,
оглеждаше тежката пушка, която отлично
бе лъснала с въглен разтрит;
в снагата тя бе амазонка, с лице героично,
с достоен и почетен вид:
Не бяха годините прежната хубост изтрили,
не бе тя привела глава,
все оше бе сочна и млада, и пълна със сили! —
Бе клетата Неда това,
на Кузмана свидната майка, притихнала цяла,
потънала в размисъл лош,
забола очи във земята, че беше видяла
нерадостен сън тази нощ.
… В дома й в миг рухнаха всички колони, остана
сред нейния почетен дом
едничка! Крепеше тя тежкия покрив, тавана
във тоя внезапен разгром.
Но змейове зли, огнеоки, за миг я увиха,
задърпаха бясно отвред;
и покривът рухна и стана той гробница тиха
за змейове мъртви безчет…
Тя плю на съня, но останаха грижите черни —
цял рой разлютени пчели —
и те я обсаждаха с мисли жестоки, неверни,
неканени гостенки зли.
При всеки шум чело намръщено вдигаше Неда
и поглед с надежди богат,
но Кузман на път към дома не могла да съгледа,
повяхваше тя като цвят.
Смутен подминаваше всеки вдовицата лична —
при нея не спря ни един
дори да й каже поне за съдбата трагична
на Кузман, едничкия син, —
крило за дома и за майката с участ нелека;
страшилище грозно и враг
за люти харпии албанци, плячкосващи Река,
разплакващи всеки сирак…
В котела вода ще налее (ей пламък се вие,
език се издига червен) —
сина си от лют пот, от прах и от кръв да измие…
И идва си той, но студен…
Тя вижда го още със сабя, с пищови грамадни
препуснал на коня, герой,
владетел безстрашен, велик в планините прохладни,
а тук, — просто син, трижди свой.
Той често летеше, поля и гори прокопитил,
с разбойници битка подел,
