и с верни другари се връщаше все победител,
постигнал желаната цел.
НО ТРОПОТ ОТ МНОГО НОЗЕ тишината задави —
сред глъчка и говор голям
четирима албанци със труп на ръце, гологлави,
пристъпваха бавно насам.
Те потни положиха тежкия труп пред вратата,
сред всички стълпени. За миг
във тяло едно се събраха на всички телата,
викът им — в един общи вик!
Отвсякъде с тъжни ридания всички се свеждат
и почват сред общия куп
за нещо най-скъпо на тая земя да нареждат
на Кузман на хладния труп.
А верният кон, цял във кръв, при трупа сам отива,
процвилва, героя зове,
с ковано копито, тъжовно отпускайки грива,
гърба на земята кове.
И втурва се майката с трепет и се колебае,
ала по всеобщия вик
отгатва бедата… Припомня съня си… Ридае!
И нейния глас еква в миг —
лют рик на лъвица една, от която ловците
са грабнали лъвче! Тогаз
дори и в очите най-сухи напират сълзите,
омеква най-твърдият глас.
Събужда викът в поле и гора ековита,
полита над дол и над рът
и Неда забрадка раздира, коси в миг разплита
и страшен нараства плачът.
— Страхливи орачи — провиква се тя към тълпата, —
да видя сторете ми път!
Млъкнете, о, вие, ненужен товар на земята,
безсмислен е вече плачът!
На Кузман му стигат и моите сълзи злочести,
едничка награда и чест.
А вие плачете за щерки и млади невести —
раабойнишка плячка от днес!
Страхливци, кому се надявате? Кузман загина
и мъртъв лежи между нас.
Закриляше, сякаш зеница, той свойта родина,
бедняците пазеше, вас! —
При тия нападки полека отстъпва тълпата,
отваря пътечка едва —
и Неда с коси разпилени — менада — се мята,
над Кузман отпуска глава,
прегръща снагата студена, във кърви обляна…
Тъй нежният гъвкав бръшлян обвива, обгръща
могъщия ствол на платана…
И еква пак плач несдържа’н!
Припевки печални небето високо раздират
и много жени след това
край скръбната майка съчувствено в кръг се събират,
тешат я със нежни слова,
и леко, подобно на ластовици сладкогласни,
я вдигат от хладния труп.
Кой би издържал без сълзи тези мъки ужасни,
кой смъртен би бил толкоз груб?
Албанците, шапки свалили, пред смъртната драма
кръстосват ръка връз ръка
на силни гърди. Приближават се с почит голяма.
Най-старият казва така:
— Да плачеш дори и безспир, не ни радва плачът ти:
ти губиш сега син такъв,
че подвигът му от уста на уста много пъти
ще мине: Герой беше, лъв!
Слугите на Арес навеки ще възвеличават
на тоя герой храбростта,
а тебе, родила герой, сладкогласно ще славят
прочути певци по света.
Смири свойта скръб, ще разкажа сега аз за твоя
син, верен защитник на род.
И нека със почит безмълвна да чуй за героя
и тоя безброен народ…
СЪС ВЕСЕЛИ ПЕСНИ И ВИК огласили простора,
днес влязохме сто души в Стан.
Проклет да е трижди денят, на ей толкова хора
с кръвта героична облян,
донесъл смъртта им! Зъл демон във бездни ни тласна
