Но смелост и ярост излъчващ, на бой ненаситен,
той още се хвърляше пръв,
летящ като огън! А вече боецът изпитан
изгубваше своята кръв!
И щом животворният ручей пресекна, той трепна,
замря с побеляло чело,
полегна връз коня и някакви думи прошепна,
и рухна от свойто седло.
Тъй дъб исполински, на бурите горд победител,
постига жестока съдба —
сече го строител на лодки! Самият строител
пък пада убит от дъба… —
Албанецът млткна, а майката, що дотогава
мълчала бе, пак изпищя,
отпадна внезапно, приведе се и заприпява
над Кузман, над мъртвия тя.
Тълпата заплака, залюшка се; както вълните
се люшкат край морския бряг.
Когато на плач се наситиха вече очите,
започна вестителят пак:
— О, жено, недей да оплакваш сина си! Във рая,
по божия воля е той,
сред дивни наслади! И само смущава го тая
печал в оня райски покой.
Той падна, защитник прославен на края си свиден,
на ясния роден простор,
а не като мрачен злодей, от Темида [7] обиден,
захвърлен във мрачен затвор;
не свърши от глад, ни прояден от страшна проказа,
ни паднал във морски вълни,
удави се; нито го господ със болест наказа —
не е той лежал дълги дни;.
не смърт недостойна свали го — в бой славен загина,
за срамни дела отмъстил,
макар и със рани дълбоки, всял ужас в мнозина
и много убийци убил.
Мнозина погуби той в битките, праведни свои,
обидени много пригря…
Аз тук ще разкажа за някои само герои,
макар не един да умря…
Пръв Якуп, корав пехливанин, известен в борбата,
тоз, който през кръста с ръка
преграби гиганта Карал и го тръшна в земята
пред множество хора така,
че пръсна червата му! После Рушит богаташът
със сърмена дреха и плащ,
певец сладкогласен, когото хората не плашат,
а в битка е огън летящ;
Селман мустакатият, чийто баща преди гроба
със радост го благословил,
че бил отмъстил за по-младия брат и със злоба
убиеца обезглавил;
Ахмет обгорелия, който обеси в гората
кадията от Светиград,
когото заварил веднъж да насилва жената
на някакъв негов познат;
Абдурахман, точен стрелец, чиито бързи куршуми
попадаха вечно в целта —
той птица, летяша над ниви, полета и друми,
умерваше със лекота.
Но днес не помогнаха вече куршумите леки —
додето бе гледал замрял
клането, умря и той, майчица стара навеки
оставил в дълбока печал;
той бе от Малисия, гдето беглец не пропада
и стряха намира навред,
дори преди туй да е подло убил от засада
сина на стопанина клет.
Дори и султанът за тоя беглец да попита,
и къщи дори да гори,
в Малисия никой не ще му откаже защита,
за него ще лей кръв дори…
След туй Сюлейман, който беше продал свойта къща,
отстъпил пред порив един —
да има мечтата на своята младост могъща:
оръжие скъпо! Емин,
що беще се хвърлил във Дрин — на реките бащата,
повлечен от бързея лек,
потърсил смъртта си от срам, че пиян в тъмнината
