бе бил безоръжен човек;
случаен рибар го видял кой знай как отдалече,
спасил го след дълга борба,
и на — на живота му нишката днеска пресече
със сабята Кузман… Съдба!
Чанйок, гостолюбец, за всеки по всякое време
отварящ дома си богат;
той беше оттам, где живее най-смешното племе
от смъртни — планинския Шпата.
Христос, Мохамед те почитат, Великдена славят
наред с рамазан всеки път.
Свещеник и ходжа над мъртвите обреди правят,
молитви и двама четат;
Елеас, синът Абдулахов, бегач ненадминат —
щом въздуха порне с гърди,
надбягваше всички, без в пясъка гладко наринат
с нозе да остави следи.
Но днеска не литна Елеас пред нас като птица,
от сабята падна — юнак,
заспа непробудния свой сън, оставил вдовица
невеста и щерка сирак.
И дивия вожд наш Махмут, като бик сред волове
сред всички нас непобедим,
когото обичахме всички и бяхме готови
навеки да боготворим.
Туй бяха най-видните наши албански герои;
умряха и други; но виж:
дотука ще свърша, о, жено, ти в мъките свои
да слушаш не ще издържиш.
Сто бяхме и на’ — почти всички със кърви пенливи
обагриха черната пръст;
единствено ние четирма останахме живи,
избягнахме грозната мъст.
И с почит трупа му на рамо, четирма войници,
донесохме тука от Стан —
не бива да стане той плячка на псета и птици,
да бъде зарит неопян.
И всеки да знай как почита албанецът свято
геройство и доблест, и чест!
… Оставал съм смаян, войниците руски когато
съм срещал във Одрин до днес;
земята на гърците често съм аз облажавал —
отглежда тя войни без страх, —
на шкодренска служба в един ли град съм се сражавал,
че в битки безброй остарях…
Но друг като Кузман сред толкоз бойци по земята
не зная — ни наш, нито враг.
Да бъде, о, жено, навеки честита гърдата,
откърмила този юнак.
За твоето мляко и гъсто, и чисто, и здраво
достоен показа се той —
рода си отсрами и срещна смъртта величаво
с победа в последния бой.
Домът, който чува плача ти, заклевам се тука,
от днеска ще бъде свещен
и никой албанец на твойта врата не ще чука,
за хляб и месо настървен.
И други раи ще постелят пред него с уплаха
обилни и тежки софри —
че има и други богати. Под твоята стряха
аз няма да вляза дори,
че тук ще тъгува печалната майка почтена —
заклевам се, чело склонил!
И кой ще ми каже, че своята клетва свещена
албанецът е нарушил?
И всички със почит се сведоха благоговейна
и всеки подаде ръка —
събрали ръце над мъртвеца, те клетва свещена
на глас се заклеха така
— Ний твоята майчица никога да не обидим,
герою, пред теб се кълнем.
А друг ако някой обиди я, чуем и видим —
дължимото да му дадем! —
Тъй те се заклеха, потомци на знатни пеласги.
А тя продължи да мълчи,
ударена сякаш от гръм. И замряла бее глас, ги
оглеждаше с остри очи,
без глас като риба, но мигом я нещо подтикна
и дързостно, от един път,
