от нейната гръд опечалена буйно избликна
през свитите устни гневът:
— Отново ли нагли грабители, скитници боси
по стар път ти ще поведеш?
И пак ли, разбойници, всеки в душата си носи
ламтеж за палеж и грабеж?
Не се ли замисляте, клети, как божия казън
във днешния ден ви срази?
Или пък се радвате: Кузман е вече наказан,
а Неда пролива сълзи?
Но Река и други борци занапред ще отхрани.
и аз ще съм техния вожд,
догдето до крак ви избия с бойците отбрани
или ме прониже ваш нож.
Защо ми е тоя живот, ако не за разплата? —
В туй виждам аз смисъл дълбок:
да търся победа или да умра във борбата,
ако е решил моят бог.
Живота си бих драговолно отдала да мога отново
сина си да видя аз пак.
Напразно го хвалиш, ненужно е твоето слово —
на моята вяра си враг.
Какво от това, че е Кузман коварно почетен? —
Омразен е вражият дар,
Не ми се харесва венецът, лукаво изплетен
със помисъл подъл и стар.
Похвали плетат му албанските майки, сестрите
на тия, що Кузман изби —
че те храбростта му възпяват, оплаквайки дните
на техните тежки съдби.
А вашите думи пак глас за насилие бяха —
ще грабите бедни раи, —
спокойна да бъде на Кузман злочестата стряха…
Тъй каза ти, не утаи:
Но ти със слова многошумни недей ме смущава!
Домът ми ще бъде свещен,
защото оръжие още във него остава,
барут още има у мен.
И Неда защитница смела е. Даже мнозина
от вас да се струпат със стръв,
със мен ще е бог. И във битката вашта дружина
ще бъде белязана с кръв.
Но мъртвия Кузман на рамо сте носили вие
тъй дълго. И в свойта тъга
не ще почне Неда тук още от днес да се бие
и кръв да пролива сега.
О, нека тук всички сега закълнат се и нека
те своята клетва сдържат,
че няма от днес вече в многострадалната Река
грабежите да продължат.
Ако ли, мъже, не опазите клетва страхлива —
ще бъда готова от днес
да почна война! Аз не мога да: бъда щастлива,
щом моят народ е злочест! —
Народът настръхна в предусет за грозна развръзка.
Албанецът пък отстрана
се вглеждаше тих, изумен от природата дръзка
на гордата строга жена.
И всеки се сепна и клетва закле се, на края.
пред всичките във тишина,
че никога повече няма да граби във тая
тъй многострадална страна.
И мъртвия, тежест огромна, в ръцете си Неда
понесе напред с лекота,
народът пък сякаш вълна се понесе в безреда,
и пътната скръцна врата,
подобно на бик разлютен. Неда с тялото мина.
За всичките нямаше път
напълни се дворът широк пред дома, но мнозина
останаха вън да стоят.
И плачейки жално, се блъскаше шумно тълпата —
посягаше всеки смутен
с любов да подхване, да вдигне на Кузман главата
да види лика му студен.
А Неда в ръцете със леконосимото тяло
и със непокрита глава,
със смътно стенание спира на всяко стъпало,
изкачва се бавно, едва.
И ето че тя пред високото ложе възлиза,
