там, где престаряла жена
полага мъртвеца, намята му свилена риза,
извезана със светлина.
Коя си ти, жено, която в тъгата неверна
стоиш със студено лице?
Това е калугерка стара — Фотина със черна
забрадка и с твърдо сърце
Тя в гробния мрак е изпратила вече мнозина
и черният лъх на смъртта
втвърдил е студеното силно сърце на Фотина;
молитвите чести в нощта
са я омъдрили. И както скала непристъпна
издържа на гневен прибой —
спокойна и хладна, тя гледашегтледката тръпна
и слушаше грозния вой.
Съблече покойника и се показаха рани,
по-грозни от ужас дори.
Щом Неда видя му гърдите — пробити, раздрани,
очите си с длани прикри,
и цяла изтръпна усети, че туй я покъртва!
Еринии сякаш със бяс
преследват я; че’ло прикри със ръце полумъртва
и падна примряла без глас!
Жени се притичаха, леко отвред я подлавят,
и, нежна опора в беда,
повдигат я, бледна отново на крак я изправят,
наплискват я с хладна вода…
Щом Неда съвзе се с въздишка от мъки сурови,
очи тя отвори за миг,
отвори ги тя, но за плач и страдания нови,
за сълзи, за стон и за вик.
Фотина мъртвеца положи в голямо корито,
обля го с водата сама,
която бе Неда приготвила, вярвайки скрито,
че жив ще го къпе дома.
Дордето обливаше раните кървави, прашни,
със глас трепетлив и суров
запя тя за грешния свят и за мъките страшни
на многострадалния Йов.
И бе песента като нея — сурова, безстрастна,
но звънка бе като кристал, —
тъй трепка потокът планински, със песен неясна
на жадните сила раздал,
И словото божие, вляло утеха в душите.
подобно на сладък балсам,
затрогна сърцата и сълзи проляха жените,
които присъстваха там.
Не искаше Неда за своята загуба скъпа
утеха от чужди уста.
И щом монахинята строга мъртвеца изкъпа,
веднага тя спря песента.
Героя оплакван, голямата слава на Река,
да вдигнат подаде тя знак.
Посегнаха всички, но първа, най-бърза и лека
от всички бе майката пак;
тя вдигна го нежно, подобно увехнало цвете…
И тихо облече го пак
старицата, опитна в мъдрия ум и ръцете,
във ризата с цвят на варак;
наметна му дреха, с която бе Кузман най-личен,
обшита във сърма, с разкош…
Тъй млада мома младоженеца води накичен
към булката в първата нощ…
Пренесе го Неда във стая с високи тавани,
със майсторска тънка резба,
на меки постели със свилни постелки постлани…
Жени се събраха — съдба! —
жени оплаквачки. И Неда, без още да чака,
подаде за поплака знак.
С коси разпилени над мъртвия син тя заплака,
прегърна снагата му пак:
— Жених аз мечтаех, о, Кузмане, да те обличат
момите със песни и смях,
тук, в твоята стая, със смях да припяват, наричат,
и ти да се смееш сред тях,
да пееш със тях в младоженската писана стая
със рязан изкусно таван…
Навън на хоро да подканям, сама да играя,
да черпя народа отбран.
