След тях занареждаха стройни припевки в безброя
двугласно редици жени.
Прославяха всички дела и слова на героя…
Но кой би разбрал отстрани
това, що мъртвеца оплаквайки, казват жените? —
Почернени бяха дошли
печалните майки на всички убити в борбите
край Стан от разбойници зли.
Тук Кузман бе повод: за своя син всяка редеше,
Къде ли лежи той сега?
На Неда големият дом от плача им ехтеше,
от тяхната тежка тъга.
Чу Неда плача им и бързо от горната стая
тя слезе и с гняв загълча.
— Страхливи орачи, прилича иа мен да ридая!
Мъже, оставете плача!
Недейте рида като слаби жени, безполезни!
По-хубаво чуйте добре:
тоз, който е с мъжко сърце и със мишци железни,
плача си сега да възпре.
Коли запрегнете, идете във Стан незабавно —
там нейде сега из прахът
отлични герои, погинали в битката славно,
студени, без грижа лежат.
На майките дайте ги — като последна награда
със почит да ги погребат.
Чедата им храбри във вечната гробна прохлада
оплакани нека лежат. —
И ето за миг четирима връстници се сбраха
най-буйни по кръв и кураж.
Отидоха в двора съседен с голямата стряха,
на Фотий — най-пръв богаташ.
Отбраха три лекоподвижни коли с ритли бели
под ниския дълъг сайван,
прегледаха шини, яреми; и оси дебели
намазаха гъсто с катран;
и биволи черни запрегнаха бързо в колите,
близнаци по сила и ръст.
По път лъкатушен към диплите на планините
поеха, направили кръст.
Потяха се черните биволи. Страшно скриптяха
колите в деня засиял.
Момчетата млади начело поставили бяха
стар мъж, много чул и видял.
ТАКА ТЕ ВЪРВЯХА. А своята зла орисия
и своя убит годеник
оплакваше в къщи девойка по име Мария
с прекрасни очи, с нежен лик.
На своя стар татко Тома бе едничка надежда —
изкусна бе в много неща:
над шева с иглата, в стана със совалката с прежда,
над белия хляб във пещта.
Но бе годеница, момиче невинно, така че
не хукна навън изведнъж,
във Река се смята за срам най-голям да заплаче
момиче над гроба на мъж.
Че там като птици момите затворени плуват
сред хаос от сладки мечти.
Бог само ги вижда и само стените дочуват,
щом някоя в мъка пищи.
Тъчейки на стана, дочу тя ридания силни.
Тревога я жегна: отгде?
И грозен вестител, проливайки сълзи обилни,
баща й при нея дойде;
— Дойде час за мъки, загинал е Кузман. Бил рече —
надвил, но убил го палач.
Жените във дрехи жалейни оплакват го вече…
Железен е техният плач! —
И стона, сълзите при тая вест толкова мрачна
прикри тя от таткото стар.
Не охна дори, само стана полека прозрачна,
подобна на жълт кехлибар.
Той тръгна замислен, без даже глава да извърне —
далеч вече беше оттук.
Нещастник! Той нямаше нивга с любов да прегърне
на скута си мъничък внук.
А вече сама, тя разкъса забрадката своя,
простена и стисна уста
и плитки разплела, посипа със пепел в покоя
