свещената си красота.
И с плач занарежда — О, мъка, о, гибел зловеща,
о, ден, между дните злочест,
животът ми беше до днеска усмивка гореща —
безкраен низ сълзи от днес.
Във гроба дори аз за своята мъка голяма
ще найда ли някога лек?
Къде ти изчезна, о, Кузмане? Вече те няма!
Защо ме остави навек?
И няма да видя аз как със трофеите бойни,
на коня си гордо летиш,
как първи във бойния танц на младежите войни
с оръжие страшно блестиш…
Зашо аз не бях редом с теб в оня бой великански,
та там във жестокия час
не тебе, а мен да уцелят стрелите албански,
да бъда днес мъртвата аз?
По урви дълбоки бих пръснала с бяс на менада
убийците твои сега.
Уви! От гърмежи се плаши девойката млада —
безсилна е мойта ръка!
Пред бога всевишен ще лея аз сълзи горчиви
и моя глас опечален
дано да дочуят ушите му всемилостиви —
дано да те върне при мен.
Уви! Да те видя пак жив — туй е само наивна
надежда! Че строг е Харон;
не ще промени бог за мен на природата дивна
жестокия вечен закон.
А аз в манастира калугерка ще се поселя —
да бъде животът ми строг,
та смъртен да не опетни мойта чиста постеля —
па бил и красив като бог.
И бога ще моля — дано чуе той как ридая
безсънно и нощи, и дни,
дано милостивият види и скоро във рая
със тебе ме съедини.
Аз често ти казвах: „Защо тъй на смърт се излагаш?
Пази се във грозния бой!“
Ала за нещастните щит бе, не смисли да бягаш,
защото ти беше герой.
Умря! Но очите щом сън тих и сладко неясен
притвори под златни звезди,
насън ще те виждам отново блестящ и прекрасен,
какъвто си беше преди.
Защо след смъртта му ти, слънце, все още раздаваш
лъчите си в червия ден?
Падни в океана! И вече недей да изгряваш,
щом Кузман залезе за мен… —
Така тя редеше… Побъркана, своите вещи
разхвърли със бели ръце.
И седна, оплакала буйно със сълзи горещи
мечтата на свойто сърце.
НАБЛИЗО КРАЙ ГАЛИЧНИК има могила свещена,
обраснала цяла с върби.
Рекичка тече покрай нея, змия от студена
вода, и шурти, и върви.
През клоните слънцето мъчно прониква. Звездица
не трепка във вечерен час.
Напролет сред листите кука сама кукувица
и нежен е нейният глас.
Тук странник задъхан, изпрашен полека присяда
под някоя стара върба
и птиците слуша, на ручея пенест се радва
и мисли за свойта съдба.
И няма охота да тръгва — прохладата речна
го кани: човече, постой!
И тази могила е вечен дом, гробница вечна —
тук мъртви почиват в покой.
Градини и другаде има разкошни и други,
но няма там таз красота.
Тих символ на скръб, тука вредом цъфтят теменуги
със скромиа, добра простота.
И тъй с губер модър покриват гробовете скъпи
и всяка пътечка и път,
че няма земя нито педя дори да се стъпи —
дотолкоз на гъсто цъфтят.
Привлечен от мириса, пътникът, без да очаква;
забравя си пътя, целта,
