Лайла (Изследване на нравствеността)

— Какво е това във водата? — попита Лайла.

— От урагана е. От време на време се натъкваме на дебел слой, после изтънява.

— Изглежда отвратително.

— Говориха за това още в Касълтън — добави той. — Казаха, че всичко се спуска по реката. Дървета, боклукчийски кофи, стари пейки. Повечето едва се подават от водата… Една от причините да използувам платната е за да не се ударим в нещо с витлото. — Той посочи напред. — Когато стигнем до планината ей там, вятърът сигурно ще почне да прави номера. Ще трябва да спуснем платната и да включим двигателя.

Реката сякаш се врязваше в планините там, накъдето сочеше Федър.

— Завоят се казва „Краят на света“ — поясни той.

След няколко минути Лайла забеляза, че далеч пред тях, до един клон или нещо друго, щръкнало над водата, като че някакво животно плава с краката нагоре.

Приближиха се и тя видя, че е куче. Беше подуто, обърнато на една страна, два от краката му стърчаха във въздуха.

Лайла не каза нищо.

Капитанът също.

После, след като го подминаха, тя долови миризмата, разбра, че и той я е усетил.

— Реките са като канализационни тръби — обади се Капитанът. — Влачат всички боклуци и отрови към морето.

— Какви отрови?

— Соли и химикали. Ако се напоява без отводняване, земята се пълни с отрови и умира. Нищо не расте на нея. Реките поддържат земята чиста и свежа. С всички тези боклуци пътуваме по един и същ маршрут.

— Накъде? Какво искаш да кажеш?

— Към океана.

— Аа… Ама ние отиваме само до Ню Йорк — каза Лайла.

Капитанът не отговори.

— Кога ще пристигнем? — попита тя.

— Утре, ако всичко върви както трябва. Бързаш ли?

— Не.

На Лайла изобщо не й се налагаше да ходи там. Не познаваше никого, при когото да остане, с изключение на Джейми и някои други, но беше много отдавна и може би всички се бяха пръснали.

— Там ли ще е купувачът? — попита тя.

— Какъв купувач?

— За яхтата ти.

— А, не. Аз отивам във Флорида.

Флорида ли?, учуди се Лайла и рече на глас:

— Май каза, че ще продадеш яхтата си в Ню Йорк.

— Не съм ти го казвал.

— Така каза снощи.

— Не аз — поправи я Капитанът. — Райгъл. Аз отивам във Флорида. Сигурно не си чула добре.

— Ох — въздъхна Лайла, — мислех, че Ричард отива във Флорида.

— Не… Искам до края на месеца да стигна на юг от нос Хатерас — обясни Капитанът, — но всичко ме бави. Точно сега са есенните бури, могат да ме спрат с дни.

Флорида, замисли се Лайла. Във Флорида светлината винаги е златистооранжева и всичко изглежда различно. Дори светлината върху пясъка е друга във Флорида. Спомни си плажа във Форт Лодърдейл, палмите, топлия пясък под хавлиената кърпа, горещите слънчеви лъчи върху гърба си. Беше толкова хубаво.

— Съвсем сам ли ще ходиш? — попита тя.

— Разбира се.

— Без храна?

— Ще намеря.

Във Флорида има каква ли не храна, от хубава по-хубава. Чудесни дарове на морето — миди, скариди, риба. Дояде й се. Ох, не биваше да мисли за това!

— Трябва ти готвач — заяви Лайла. — Ти не готвиш. Трябва ти някой, който да върши тази работа.

— Справям се — отвърна той.

Веднъж през нощта бе отишла за скариди под един мост с фенери. После приготвиха скаридите, отнесоха ги на плажа, пиха студена бира — скаридите бяха повече, отколкото можеха да изядат. Ах, бяха прекрасни. Спомняше си колко нежен и топъл бе тогава вятърът, бяха преяли, излежаваха се под палмите, пиеха ром с кока-кола, разговаряха, любиха се цяла нощ, докато слънцето не се показа над океана. Къде ли бяха сега онези момчета? Сигурно никога повече нямаше да ги види.

И яхтите, помисли тя, навсякъде имаше яхти.

— Колко време ще пътуваш? — попита Лайла.

— Дълго. Месец може би.

— Доста… Откога пътуваш така?

— От единайсети август.

— Пенсионер ли си?

— Писател — отговори той.

— За какво пишеш?

— Предимно за пътешествия. Ходя по разни места, гледам, мисля за видяното и после пиша за него. Много писатели го правят.

— Значи ще пишеш за това, което виждаме в момента?

— Разбира се.

— Кой ще седне да пише за такова нещо! Не се случва нищо.

— Винаги се случва нещо — възрази той. — Когато казваш: „Не се случва нищо“, всъщност казваш, че не се случва нищо, което да се вписва в клишетата за това, какво се нарича „нещо“.

— Моля?

— Трудно е да се обясни. Точно в момента се случва нещо, ти обаче смяташ, че не е важно, защото не си го видяла на филм. Но ако изгледаш три филма за хора, които плават по река Хъдсън, и може би документален телевизионен филм за Уошингтън Ървинг и историята на реката и чак тогава тръгнеш на същото пътешествие, ще си кажеш: „Братче, това вече е нещо“, защото видяното отговаря на мислената картина, която вече се е загнездила в ума ти.

Лайла не разбираше за какво са всички тези приказки. Той говореше, сякаш беше сигурен, че е много умен.

Дълго го гледа и се колеба дали да каже нещо, но после си замълча. Наблюдаваше как водата минава под лакътя й.

След малко попита:

— Искаш ли да хапнеш наистина хубаво довечера?

— Разбира се.

— Аз ще направя вечерята.

— Ти?

— Ще донесем пържолите и ще видиш как ще ги приготвя. Съгласен?

— Не е необходимо — каза той.

— Не, няма нищо. Мога да готвя. Направо обожавам готвенето. То е едно от любимите ми занимания.

Погледна ризата му. Над джоба отпред имаше голямо леке от храна. Зачуди се откога ли носи ризата. Дни наред не я беше сменял.

— В Ню Йорк ще занеса ризата на химическо — каза Лайла.