не знае как се е появила.
И все пак сред „джунглата Лайла“ има древни, праисторически останки от изчезнали цивилизации. В тях човек може да прониква като археолог, пласт след пласт, назад през вековете цивилизация, където дълбочината под земната повърхност измерва отдалечеността във времето.
Идеята беше любопитна. Федър можеше да изгради целия анализ около тази една-единствена личност, можеше да разговаря с нея, да я разпита за ценностите й и после да представи цялостната метафизика от гледна точка на конкретния случай… Метафизиката направо плачеше за нещо, което да я приземи. Федър можеше да й задава въпроси чак до Флорида.
Замисли се по въпроса.
Положението беше идеално за събеседване.
Но какво можеше да му каже тя? Дори и да съществуваха моделите, Лайла не знаеше какви са те. Щеше просто да седи и да му разказва как пише на машина, за увеселителния кораб и за различните видове храни, които обича, да се оплаква от кафето и той нямаше да изтръгне нищичко. Само едно пътуване.
Още нещо изглеждаше нередно. Беше прекалено изкуствено, пълно с обективни „наблюдения“. Динамичната страна бе пренебрегната изцяло. Краят винаги остава открит от динамичната неопределеност. Федър нямаше да е в състояние да предскаже каквото и да било на основата на нейните думи.
Освен това тя нямаше добро мнение за него. Сигурно нямаше да му каже нищо. Също както индианците и „обективните“ антрополози.
Жалко, че Дюзънбъри не беше тук. Той можеше да я предразположи. „Бива ме само да теоретизирам“ — помисли Федър.
Но теорията беше добра. Лайла е съставена от статични ценностни модели, които се развиват в посока към Динамично Качество. Така е поне на теория. Тя е поела нанякъде, както всички останали. Никой обаче не може да каже къде се намира това „някъде“.
Теорията му беше хрумнала преди няколко месеца с изречението: „Целият живот представлява преселение на статичните качествени модели към Динамичното Качество.“ Оттогава не му излизаше от ума.
Според традиционната, ориентирана към веществото метафизика животът не се развива в определена посока. Той е само продължение на свойствата на атомите, нищо повече. Сигурно е така, защото не съществува нищо друго освен атоми и изменящи се форми на енергията. Но в Метафизиката на Качеството това, което се развива, не са модели от атоми. Развиват се всъщност статични ценностни модели — това разбиране не променя данните за еволюцията, но изцяло преобръща възможните й тълкувания.
Исторически погледнато, предположението на субектно-обектната метафизика, че целият свят се състои от вещество, ограничава еволюционната теория още от самото начало. По времето на нейното възникване още не е било известно, че на равнището на фотоните, електроните и другите елементарни частици престават да действуват законите за причината и следствието — отделните електрони и фотони просто се появяват и изчезват непредсказуемо, без причинна обусловеност. И затова днес имаме еволюционна теория, според която „човекът“ е безмилостно подчинен на причинно-следствените закони на Вселената, докато частиците на неговото тяло не се подчиняват на същите закони. Абсурдността на това положение явно се пренебрегва. Проблемът не се отнася до нито една конкретна област. Физиците могат да не се съобразяват с него, защото не се занимават с човека. Обществоведите също, защото не се интересуват от елементарните частици.
Ето защо, макар и още преди десетилетия съвременната физика да бе подляла вода на детерминистичното обяснение на еволюцията, то беше оцеляло по погрешка, поради липсата на по- правдоподобно обяснение. Но още от самото начало еволюцията, където основен момент е веществото, има един объркващ момент, от който така и не може да се освободи. Изписани са цели томове, че оцеляват най-приспособените, но никъде не се обяснява защо.
Такъв привидно страничен въпрос отначало изглежда незначителен, мисълта търси бърз отговор, за да го отпъди. Той напомня враждебните и невежи въпроси на проповедниците фундаменталисти. Все пак защо оцеляват най-приспособените? Защо изобщо животът оцелява? Нелогично е. В оцеляването на живота Се съдържа вътрешно противоречие. Щом животът не е нищо друго освен резултат от физичните и химичните природни сили, тогава защо животът им се противопоставя в борбата си да оцелее? Животът е или на страната на физическата природа, или против нея. Ако е с природата, нищо не оцелява. Ако е против нея, трябва да има още нещо освен физичните и химичните природни сили, което го тласка да се опълчва на физическата природа. Вторият закон на термодинамиката гласи, че всички енергийни системи единствено „развиват пружината“ като часовник и не могат да се движат в обратна посока. Животът обаче се „самонавива“, преобразува нискоенергийните морска вода, слънчева светлина и въздух във високоенергийни химични съединения и нещо повече — непрекъснато се размножава на все повече и по-усъвършенствувани часовници, които все по-бързо се „самонавиват“.
Защо например група прости, устойчиви съединения на въглерода, водорода, кислорода и азота се борят милиарди години, за да се самоорганизират в професор по химия? Какъв е мотивът? Ако оставим професора по химия достатъчно дълго изложен на слънцето върху някоя скала, природните сили ще го преобразуват в прости съединения на въглерода, кислорода, водорода и азота, в калций, фосфор и малки количества други минерали. Реакцията е еднопосочна. Който и професор по химия да вземем, каквито и методи да приложим, няма да успеем да превърнем тези съединения отново в професор по химия. Професорите по химия са неустойчива смес от предимно неустойчиви съединения, които под въздействието на слънчевата топлина необратимо се разграждат на по-прости органични и неорганични съединения. Това е научен факт.
Въпросът е защо тогава природата обръща посоката на процеса? Какво в крайна сметка подтиква неорганичните съединения да тръгнат в обратна посока? Не е слънчевата енергия. Нали току-що видяхме как действува тя. Трябва да е нещо друго. Но какво?
Никъде из безбройните страници, които бе изчел за еволюцията, Федър не намираше отговор. Познаваше, разбира се, богословските отговори, но те не са подкрепени от научни наблюдения. Еволюционистите се задоволяват с твърдението, че при научните наблюдения на фактите във Вселената не се е появила различима цел или модел, към които да се стреми животът.
Последното съждение така умело замазва въпроса, че човек никога не би заподозрял колко голямо значение е имал той за еволюционистите. Но ранната история на теориите за еволюцията сочи друго. Първият голям еволюционист — не Дарвин, а Жан-Батист Ламарк — твърди, че целият живот се развива в посока към съвършенството, синоним на Качеството. И Алфред Уолас, ученият, принудил Дарвин да публикува трудовете си, понеже стига до почти същата теория по самостоятелен път, смята, че естественият отбор не обяснява изцяло развитието на човека. Мнозина учени след Дарвин продължават да отричат безцелността на живота.
Федър намери добро обобщение на въпроса в статия от Ърнст Майър в „Сайънтифик Америкън“:
„Въпреки всичките си усилия поддръжниците на телеологичните теории не са успели да разкрият механизми (освен свръхестествените), с които да обяснят постулирания си финализъм. Възможността за съществуване на подобен механизъм почти изцяло се отрича от постиженията на молекулярната
„Еволюцията е безразсъден опортюнист — тя
Майър явно е сметнал въпроса за приключен и несъмнено възгледите му са се споделяли единодушно от всички останали с изключение на антиеволюционистите. Ала след като прочете статията, Федър написа на едно от листчетата си: „Изглежда безспорно, че не съществува механистичен модел, към който да се
