Лайла (Изследване на нравствеността)

Той знаеше нещо. Лайла съжаляваше, че не помни думите му. Говореше й за индианци, после за доброто и злото.

Защо говореше така?

Имаше нещо друго. Нещо, свързано с къщата на дядо й.

Помъчи се да си спомни.

Дядо й винаги говореше за доброто и злото. Беше проповедник.

Имаше нещо общо с Капитана. Начинът, по който той погледна мъртвото куче и не каза нищо. Не, всъщност каза! Промърмори, че всички отиват там, където и кучето!

Сега Лайла се сети — върху стената на дневната в къщата на дядо й висеше голяма картина с изправен в лодка мъж, поел към някакъв остров през реката. Отдолу пишеше нещо на немски. Дядо й казваше, че надписът означава „Островът на мъртвите“. После дядо й почина и тя си представяше, че е заминал на същия остров. Там беше и Лъки. Лъки го е срещнал, когато е пристигнал там.

Винаги й говореше за доброто и злото и как тя ще отиде в ада заради греховете си, ако не е добра. Лодкарят отвеждаше хората през реката към острова, защото са били грешници.

Лъки, нейното черно-бяло куче. Много приличаше на удавеното куче днес, с два крака, щръкнали във въздуха.

Защо си го спомни точно сега? Картината изгоря в пожар с цялата къща на дядо й. За това Бог изгори къщата. За да го прати в ада. Всичко се смесваше.

Всичко е безсмислено, реши Лайла. Винаги е било така, но сега ставаше още по-лошо.

Чудеше се кой е той. Всичко беше като в сън. Сякаш тя не принадлежеше на това място. С нея сигурно ставаше нещо лошо. Никой обаче не можеше да каже какво.

Заслуша се във вятъра. Засилваше се. Яхтата се накланяше все повече на една страна. Защо реката беше толкова празна? Защо беше толкова самотна? Нали уж приближаваха Ню Йорк? Къде бяха останалите лодки?

Защо вятърът се засилваше?

Хората на брега. Звук не проронваха, когато яхтата минаваше покрай тях. Като че ли изобщо не я виждаха.

Внезапен порив на вятъра удари яхтата и тя се люшна на една страна. Лайла се задържа, погледна през люка и видя Капитана. Не забелязваше, че тя го наблюдава, лицето му беше тъжно и сериозно като на погребение. Сякаш носеше ковчег. Нещо не беше наред.

Приближаваше се нещо ужасно. Щеше да се случи нещо. Не можеше да продължава така. Лайла го усещаше с всяка клетка. Идваше. Гледката на кучето във водата.

Толкова приличаше на Лъки. Защо се връщаше сега?

Сети се! Отиваха на онова място в планината! Как каза Капитанът, че е името му? „Краят на света“! Какво искаше да каже?

Какво искаше да КАЖЕ!!

Лайла седна на койката. Придърпа одеялото към лицето си и се заслуша. Чуваше само виенето на вятъра и плясъка на водата отстрани на яхтата.

Изведнъж се чу страховито РРРРРРРРР!!…

Тя запищя!

11.

Федър пак увеличи оборотите на двигателя. После насочи яхтата срещу виещия вятър, който подхвана платното, и то заплющя като камшик. Федър се спусна да освободи фала. Смъкна платното колкото е възможно по-бързо, сви го с един замах и се върна при румпела, преди яхтата да се е отклонила.

Ужасен вятър. Направо щорм. Не го бяха предупредили в Касълтън. Уф!

Водата шупна от белите вълнички и пяната. Трябваше да забележи по-рано. Но не обърна внимание.

Разхлаби кнехта, свали гика и пак седна.

Вече със свалено платно и включен двигател положението изглеждаше овладяно. Вдясно пред него се издигаше планината Сторм Кинг, а отляво — Брейкнек Ридж. Още по-нагоре се намираха Уест Пойнт и острият завой на реката, наречен „Краят на света“. Вятърът очевидно се извиваше между планините като през фуния.

След малко забеляза, че вятърът не се засилва. Само запазваше умерена щормова сила.

Федър беше купил яхтата с илюзията, че само ще седи под платната и ще се наслаждава на гледката. През цялото време обаче не беше имал и пет минути да поседи спокойно и да не мисли за нищо.

Видя, че е свил платното твърде небрежно и има опасност вятърът да го разгъне. Привърза румпела, пак отиде напред и този път внимателно прибра и завърза платното.

Запита се защо Лайла се мотае долу и не реагира на промяната във времето. Сигурно можеше да я накара да подържи руля, докато той оправя платното, но нещо му подсказваше, че ще е по-лесно да се справи сам. Лайла не беше от хората изпълнители, каквито се искат за такава работа.

Отпред течението на реката беше променило посоката си и бе вдигнало вълни. Водата изглеждаше разгневена от принудителната промяна. След малко закипя и се завихри. Федър насочи яхтата встрани от водовъртежите.

Не успя да каже на Лайла нищо подходящо. Нямаше смисъл да нажежава повече обстановката. Тя живееше в друг свят. Наистина. А в него той не можеше да навлезе, като му наложи чужди модели.

Беше й казал ценни неща за кораба, стига да го беше слушала. Но тя не го слушаше. Не беше от хората, които умеят да изслушват. Притежаваше твърдо установени статични ценностни модели и всеки опит за оспорване я вбесяваше, тя се заинатяваше и толкоз. Беше му дошло до гуша от такива като нея. Цял живот се бореше с тях.

При южния подход към военната академия вятърът се успокои и се превърна в умерен бриз. Яхтата премина под високите като в замък стени. Федър понечи да повика Лайла и тя да погледне, но се отказа. Нямаше да й е интересно.

След малко академията се изгуби от поглед и вятърът пак се засили до попътен бриз. Федър реши да не вдига платното. Денят преваляше. Той се чувствуваше уморен. Можеше да продължи на включен двигател.

Не му се ходеше никъде довечера. Искаше му се само да се наспи.

Притежава ли Лайла Качество? Ето го пак вбесяващия въпрос на Райгъл. Нямаше да остави на мира Федър, докато той не намери отговора. Така беше устроен умът му. Защо изобщо каза „да“? Лайла сякаш бе изпълнена с решителност да докаже правотата на Райгъл. Той не биваше да й отговаря.

Притежава ли кучето частица от природата на Буда? Въпросът е същият. Съвсем същият.

Може да бъде прехвърлен в дзен-стиховете на Мъмон:

Притежава ли Лайла Качество?

Ето най-важния въпрос.

Но ако отговориш с „да“ или „не“, губиш собственото си Качество.

Съвършено транспониране. Точно това се беше случило. Федър отговори с „да“. Сам си беше виновен. Беше допуснал да изпадне в положение да „сравнява и избира“, каквото дзен избягва, и бе попаднал в безизходица.

… Не че не можеше да се отговори на въпроса. Можеше, но отговорът продължаваше безкрайно и никога не беше изчерпателен.

… Не Лайла притежава качество, Качеството притежава Лайла. Никой и нищо не може да притежава Качество. Да притежаваш нещо, значи да го имаш, да го имаш, значи да господствуваш над него. Нищо не може да господствува над Качеството. Ако изобщо има притежание и господство, то тогава Качеството притежава Лайла и господствува над нея. То я е създало. Лайла е сплав от променящите се статични модели на все същото Качество. В нея няма нищо повече. Думите, които тя използува, мислите, които й минават през ума, ценностите, към които се придържа, са крайният продукт от трите и половина милиарда години история на света.

Тя е като джунгла от еволюционни ценностни модели. Не знае как ги е усвоила, също както джунглата