Отговаряха му, че не е необходимо програмистът да разбира от проектиране на схемите. По същия начин от техника по поддържането на механичните части не се изисква да разбира от програмиране. Двата вида модели са независими. С изключение на картата за разпределението на паметта и малкия информационен провлак, наречен „Репертоар на командите на машинен език“ — толкова малък, че се побира върху една страничка, електронните схеми и програми в един и същ компютър по едно и също време нямат нищо общо помежду си.
Репертоарът на командите на машинен език очароваше Федър, защото той можеше да го разглежда от различни ъгли. Беше съставял описания на компютри в стотици екземпляри — обясняваше как от една банка двоични схеми се предава напрежение на друга, за да се създаде една-единствена команда на машинен език. Командите са крайното постижение, към което са ориентирани схемите, представянето на симфония от превключващи операции.
Когато се зае с програмиране, Федър установи, че богатото съзвучие на тази симфония може да се превърне в едничка нота от друга, съвършено различна симфония. Изчезват вентилните схеми, интервалите за зареждане и разреждане, разликите между равнищата на напрежението. Дори банките от двоични схеми се превръщат в „регистратори“. Всичко се разглежда от позицията на чистия и символичен свят на логичните връзки, който няма никаква прилика с „реалния“ свят, където бе работил. Репертоарът на командите на машинен език — крайна цел на проекта, се превръща в най-низшия елемент на програмния език от най-ниското равнище. Повечето програмисти никога не използуват пряко тези команди и дори не знаят какво означават.
Въпреки че проектантът на схемите и програмистът познават значението на командата: „Зареди акумулатора“, двамата влагат съвсем различен смисъл. Единствената връзка е по аналогия Регистраторът е аналогичен на банката от двоични схеми. Промяната в напрежението е аналогична на промяната в цифрите. Но те не са еднакви. Дори в тесния провлак между двете множества от статични модели — „хардуер“ и „софтуер“, няма пряк взаимен обмен на значения. Самите машинни команди са напълно самостоятелна група в рамките на двете множества от статични модели.
Върху низшия машинен език се гради висшият програмен език — в онези дни ФОРТРАН или КОБОЛ, — също толкова независим от низшия, както низшият на свой ред от електронните схеми. А над висшия език съществува още едно равнище на модели — приложението, „романът“ на текстообработващата програма. Най-изумителното беше как човек може цяла вечност да се рови в електрическите схеми с осцилоскоп, без изобщо да забележи романа.
Всичко това има значение за Метафизиката на Качеството заради смайващия паралелизъм с взаимовръзката между различните равнища на статичните модели на качеството.
Разбира се, романът не може да съществува в компютъра без успоредния модел на поддържащите напрежения. Оттук обаче не може да се направи изводът, че романът е израз или свойство на електрическото напрежение. Съществуването му в електронни схеми никак не е задължително. Той може да се съхранява на магнитна лента, дискове или ролки и пак магнитната лента нито го съставя, нито го притежава. Романът може да е написан в тетрадка, без мастилото и хартията да са негово съдържание или собственик. Може да се намира в мозъка на програмиста — дори мозъкът не представлява съдържание или собственик на романа. Една и съща програма може да се задействува на най-различни компютри или да промени себе си в хода на работата. Може да се насочи към друг компютър, да се прехвърли в него и изцяло да се отдели от първия, като унищожи и най-малката следа от произхода си — процес, сходен на биологичното възпроизводство.
Опитите нравствените модели на обществото да се изяснят с моделите на неорганичната химия са равносилни на опитите сюжетът на романа, съхранен в паметта на текстообработващата машина, да се обясни с електронната част на компютъра. Задачата е непосилна. Можеш да разбереш как схемите осигуряват условия за романа, но те не създават неговия сюжет. Романът има собствени модели. По същия начин биологичните модели на живота и молекулните модели на органичната химия имат „връзка на машинен език“, ДНК, без това да означава, че атомите на въглерода, водорода или кислорода притежават живот или че го насочват. Най-важната задача на всяко еволюционно равнище, изглежда, е да предоставя свобода на по-низшите. Но с усъвършенствуването си по-високите равнища все повече се впускат да преследват собствените си цели.
Много загадки се изясняват, след като разберем, че равнищата на статичните ценностни модели са самостоятелни. Първата загадка е добре позната — самата ценност. В субектно-обектната метафизика понятието „ценност“ винаги е било най-неясното и най-двусмисленото. Какво представлява то? Какво съдържание влагаме в твърдението, че светът е изграден единствено от ценности?
Според Федър тъкмо по тази причина никой досега не е твърдял, че светът е най-вече ценности. Думата е прекалено мъглява. „Ценността“, заради която водната чаша не се разпада, и „ценността“, обединяваща нацията, очевидно са различни. Ето защо да твърдиш, че светът не е нищо друго освен ценности, е само объркващо и не изяснява нищо.
Неяснотата обаче се премахва, ако ценностите се подредят по еволюционни равнища. Ценността, която осигурява целостта на водната чаша, е неорганичен ценностен модел. Ценността в основата на единството на нацията е обществен ценностен модел. Те са съвършено различни, защото се намират на различни еволюционни равнища. Различават се и от биологичния модел, който кара и най-скептично настроеният интелектуалец да се дръпне от горещата печка. Моделите нямат нищо общо, ако не се смята историческият еволюционен процес, които ги е създал. Но това е процес на ценностна еволюция. Ето защо наименованието „статични ценностни модели“ е общовалидно.
Една загадка е изяснена. Другата огромна загадка е свързана с материята и съзнанието.
Ако светът се състои единствено от модели на съзнанието и модели на материята, каква е връзката между двете групи? Ако изчетеш стотиците философски томове по темата, можеш да стигнеш до извода, че никой не знае или поне не знае достатъчно, за да убеди останалите. Съществува материалистическа школа, според която действителността е единствено материална и от нея се ражда съзнанието. Съществува идеалистическа школа, която пък твърди, че всичко е съзнание и то е източник на материята. Съществува позитивистична школа, която казва, че спорът може да продължи безкрай и е най-добре темата да се изостави.
Да можехме да я изоставим, но за съжаление това е един от най-трудните проблеми във физиката, към която позитивизмът се обръща за насоки. Трудността не идва от откритията в лабораториите. Данните са си данни. Грешката е в мисловните рамки за обработката им. В самата субектно-обектна метафизика.
Традиционната субектно-обектна метафизика прилага същите четири статични модела, както Метафизиката на Качеството, и ги разделя на две групи по две: неорганични и биологични модели, обединени под името „материя“, и социални и интелектуални модели — „съзнание“. Проблемът произтича именно от това разграничение. Когато възприема материята и съзнанието като вечно разделени и вечно различни, субектно-обектната метафизика създава грамадна птицечовка — по-голяма от Слънчевата система.
Тя е принудена да направи фаталното разграничение, защото най-високо място в нейната конструкция заемат субектите и обектите. Всичко задължително е обект или субект, вещество или невещество — такова е изначалното разделение на Вселената. Неорганично-биологичните модели са съставени от „вещество“ и затова са „обективни“. Социално-интелектуалните модели не са изградени от „вещество“ и оттам са „субективни“. След като направят произволното разграничение на основата на „веществото“, традиционните метафизици задават въпроса: „Каква е връзката между материята и съзнанието, между субекта и обекта?“
Един от начините да се отговори е съзнанието и материята заедно с всички въпроси около тях да се забутат в още една птицечовка — „човек“. „Човекът“ има тяло (и затова той самият не е тяло) и съзнание (и затова не е съзнание). Но ако се запитаме що е „човекът“ (който не е тяло и не е съзнание), няма да можем да отговорим. Няма „човек“ вън от моделите. Човекът представлява модели.
Този измислен „човек“ има много синоними — „човечество“, „народ“, „общественост“ и дори местоимения като „аз“, „той“ и „те“. Езикът ни е така организиран около тези синоними, те са толкова удобни, че е невъзможно да се отървем от тях. Пък и няма нужда да се опитваме. Както понятието „вещество“, те могат да бъдат използувани, стига да не забравяме, че са понятия, с които обозначаваме
