престъпление.
Съучастници в престъпление? Над това Макси не желаеше да се замисля сега.
— Тя мъртва ли е?
Той поклати глава.
— Тя е щастливо омъжена за човек, който може да й даде много повече от мен.
Макси изпита изведнъж много силен гняв спрямо тази Маги. Жена, изоставила с леко сърце Робин заради по-богат мъж, наистина не заслужаваше такова отчаяние.
Макси щеше и да го каже, ако думите можеха да са утешение за Робин, но става ли дума за сърдечни дела, логиката рядко е убедителна. Освен това Маги е могла да направи избора си и от съображения за сигурност, а не от груба сметка. Като жена, която непрекъснато се е стремила към известна стабилност, Макси можеше добре да я разбере. Животът с Робин сигурно е бил много вълнуващ и интересен, но положително и много несигурен.
Сутрешният здрач се разсейваше все повече и сега Макси видя фините белези по гърба му. Трябваше й малко време, за да проумее, че са следи от камшик. Сърцето й се сви мъчително и тя се запита каква ли неразказана история се крие зад белезите.
Едва сега усети истински студа в стаята. Тя стана, взе ризата на Робин от облегалката на стола и го наметна с нея.
— Твоята Маги е доста глупава — заяви тя категорично.
Той се обърна и я погледна. Лека усмивка се появи на устните му. На светлината на утрото косата му изглеждаше по-скоро сребърна, отколкото руса. Той нахлу ризата презглава, прегърна я през рамото и я привлече към себе си.
— Не, не е глупава, но ти благодаря за солидарността.
Тънката риза не я пазеше от студа и Макси се притисна към него. Всеки път, когато се докосваха, тя усещаше инстинктивно топлина. Случайната сексуалност на леглото беше изчезнала, но между тях прехвърчаха искри. Сигурно щеше да е винаги така дори ако не се поддадат на тези искри.
Изпитваха и много особено чувство на близост. Като това на войници, преживели заедно сражение.
— Каква е всъщност тази Маги? — попита Макси, убедена, че разговорът може да го разтовари.
Той се поколеба, явно се замисли над отговора.
— Тя е силна, интелигентна, смела, цялостна натура до мозъка на костите. Прилича на теб, Канавиоста, въпреки че външно сте много различни. — Прегръдката на ръката около раменете й ставаше все по- силна. — Въпреки че и двете сте много красиви.
Те помълчаха, докато слънцето бавно изгряваше на хоризонта. Тя трябваше навярно да се почувства поласкана от сравнението, но това не можеше в никакъв случай да заличи съзнанието, че е искал да я люби само защото е станало недоразумение, защото я е взел за друга.
Не искаше той да види сълзите й и побърза да зарови лице в рамото му. Сега и другата му ръка я прегърна.
— Сигурно съжаляваш, че си ме срещнала — каза сериозно той. — Създавам повече проблеми, отколкото бих желал да предотвратя.
— Аз не съжалявам… ако ти не съжаляваш — измърмори тя в ризата му. Той притисна буза в косата й.
— Не, Канавиоста, аз не съжалявам.
Макси усети как гърлото й се свива. Да, тях наистина ги свързва нещо съвсем особено. Но никога няма да е любов.
До тяхното сбогуване в Лондон ще се държи отсега нататък логично и разумно, реши тя. Ще приема с благодарност приятелството и шегите му, но няма да си позволява да иска нещо повече.
Въпреки това дълбоко в себе си призна, че когато Робин вече няма да е с нея, логиката и разумът ще извикват много спомени, изпълнени с горчиво съжаление.
Докато Дездемона Рос се стремеше, уморена и изтощена, в силно подскачащата карета към следващата си цел — някакъв „Джамбазки хан“, тя все се питаше дали Максима и лорд Робърт са отсядали в него. Ех, скоро щеше да разбере.
Когато каретата най-сетне спря пред него, Дездемона зърна наблизо още една карета с герб на вратичката, който междувременно й беше станал познат. Придвижвала се е очевидно доста бързо, щом е преодоляла преднината, постигната от маркиз Уолвърхемптън след премеждието с разбойниците.
В този миг вратата на хана се отвори и през нея излезе самият маркиз. На прага той спря за миг, а после й подари толкова радостна усмивка, че Дездемона загуби за миг самообладанието си.
Но после си спомни, че са врагове, а не приятели.
— Добър ден, лорд Уолвърхемптън. Предполагам, че още не сте открил нашите бегълци.
— Още не, но бихте ли желали да чуете какво научих междувременно?
Дездемона се поколеба, хвърли поглед към хана, после отново към маркиза.
— Ще можете да се осведомите после от ханджията дали съм скрил от вас някаква информация — каза той, сякаш можеше да чете мислите й. — Тъй или иначе, убеден съм, че няма да е зле да си поприказваме.
Боже милостиви! Толкова лесно ли е да я проумее човек? Е да, сигурно е така, въздъхна тя нечуто. Изглежда, всеки прочита тутакси по носа й какво мисли — за жена с интереси в политиката много голям недостатък.
— Е, добре.
Маркизът й предложи ръката си, сякаш се намираха в парка Сент Джеймс. Тя беше едра жена, но той все пак по-висок от нея.
— Надявам се, че нападението не е имало за вас неприятни последствия.
— Не, никакви. — Тя го погледна с крайчеца на очите. Беше наистина хубав мъж. — Надявам се, че и за вас не е имал неприятни последици фактът, че за малко не ви убих.
Очите му се засмяха.
— Тъкмо обратното. Чудесното ми спасение ме кара да ценя живота повече отколкото преди.
— Ако желаете да стрелям импулсивно от време на време по вас, за мен ще е удоволствие.
Той се позасмя.
— Не съм сигурен дали мога да се надявам и втори път да не улучите целта. — Когато се отдалечиха достатъчно от хана, той продължи вече по-сериозно: — Преди два дни оттук са минали уелски джамбази. Моят брат и „Опазената невинност“ са се присъединили към тях.
— Вашият брат и кой още?
— Моля да ме извините, но свикнах да наричам госпожица Колинс „Опазената невинност“ — отговори той, като съвсем не правеше впечатление на смутен.
Дездемона силно присви очи, възмутена от дързостта му, но се въздържа да го сложи на място. Искаше първо да разбере какво е научил.
— По всяка вероятност двамата са вече в Лестър — продължи той. — Що се отнася до госпожица Колинс, не съм съвсем сигурен, защото тя притежава по всяка вероятност способността да остава незабелязана, но някой е развличал джамбазите с трикове. Трябва да е бил Робин. Още като момче се възхищаваше от джебчиите и се залови да се упражнява, докато стана същински майстор.
Това правеше нехранимайкото почти симпатичен.
— А къде е била моята племенница, докато лорд Робърт се е правил на палячо? — осведоми се хапливо Дездемона.
— В стаята си. Къпела се е. — Маркизът й хвърли многозначителен поглед. — Госпожица Колинс е имала следователно чудесната възможност да избяга. Но ни дава правото да заключим, че пътува съвсем доброволно с Робин.
Дездемона изсумтя пренебрежително. Уолвърхемптън поприсви устни, сякаш трябваше да сподави смеха си.
— Според мен е твърде вероятно моят брат да е предложил на госпожица Колинс да я придружи до Лондон. Подобна постъпка би била съвсем типична за него и би означавала, че не я заплашва никаква опасност. Тъкмо обратното. Това обяснява също защо младата лейди не е избягала от него.
