въжето. Когато волът се строполи с яростен рев на земята, Джонс се приближи към него, за да го подкове.
Изненадващо и за по-бързо от миг волът се освободи от примката и скочи с гневно сумтене на крака. Остър рог се заби в ребрата на уелсеца, разкъса дрехата му, стовари го на земята пред копитата на подлудялото животно.
Макси се питаше, вцепенена, какво да стори. Ако почне да вика за помощ, пийналите доста бира джамбази едва ли ще я чуят сред гръмогласното пеене. Ако се опита да издърпа Дафид Джонс, волът ще повали и нея на земята.
Но тя беше забравила за Робин. Докато все още гледаше неподвижна и стреснато пред себе си, той профуча край нея и награби вола за рогата. Влагайки всичката си сила, заизвива встрани главата на животното, за да го повали на земята.
Когато под силния натиск върху шията му животното загуби равновесие, Робин каза тихо:
— Макси, махни Джонс оттук.
Ритащо копито свали шапката й от главата и я удари по рамото, докато се навеждаше, за да изтегли уелсеца извън опасната зона. Беше на половината на ръста на Джонс, но страхът й даде неподозирана сила. Макси не спря, докато не измъкна Джонс достатъчно далеч.
Когато вдигна глава, видя смайваща картина. Ръцете на Робин се бяха вкопчили в рогата на вола, бяха силно изопнати от напрежението, необходимо, за да задържи животното на земята. А то се бранеше с рев от своя потисник, но не беше в състояние на използва силата си.
Физическата сила на Робин порази Макси. Дори ако впечатлението, че държи животното под контрол, беше мимолетно, изглеждаше сякаш е хванал тигър за опашката. Един господ знаеше, как щеше да се отърве от нараняване.
Макси вече искаше да хукне към кръчмата за помощ, когато Робин намери сили да изсвири остро няколко пъти. Няколко кучета дотичаха при него, Робин ги изчака да се приближат достатъчно, а после пусна вола.
Човек и животно се изправиха на крака и побеснелият вол се понесе срещу мъжа, който се бе осмелил да го унизи. Миг преди един рог да го улучи в гърдите, Робин успя овреме да се наведе.
Преди животното отново да нападне отново, кучетата го обградиха и с ловки ухапвания по краката го натириха обратно в стадото. То забрави със смайваща бързина гнева си и се залови мирно да пасе.
Задъхан и капнал, Робин изтича при господин Джонс.
— Как е? — попита той Макси, коленичила до джамбазина.
Преди тя да успее да отговори, мъжът седна и измърмори нещо, което прозвуча като уелско проклятие. Калните отпечатъци от копита по панталона му сочеха местата, на които волът го беше улучил.
— Не бих казал, че ще съжалявам, когато това добиче стане на пържоли — заяви той навъсено. — Може би ще трябва занапред да подковавам само гъски.
С помощта на Робин и Макси той се изправи на крака. Лицето му се разкриви болезнено, но след като огледа внимателно ребрата си, заяви:
— Благодарение на помощта ви, както гледам, май нищо не ми е строшил.
Робин донесе въжето на джамбазина и след като го огледа бързо, посочи едно от краищата.
— Въжето е изгнило. Нищо чудно, че се е скъсало, когато волът е почнал да се върти около себе си.
Господин Джонс огледа въжето.
— Леле. Такава небрежност може лесно да убие човек. Дължа ви халба бира и дори две. — Погледът му се спря на Макси и той се вгледа в нея с широко отворени очи. След миг каза със смях: — Ще е май по- добре да си нахлупите отново шапката.
Дездемона Рос не беше подозирала, че в Англия има толкова много говеда, колкото видя тази сутрин по пътищата за Маркет Харбъроу. Без да откъсва поглед от спектакъла, който й се поднасяше, изпи трета чаша чай. Стаята на първия етаж на „Трите лебеда“, която гледаше към пътя, се оказа вече ангажирана, но с помощта на пари и остри думи тя успя все пак да я получи.
Когато прекараха първите уелски черни говеда под прозореца й, тя се взря напрегнато надолу по пътя. Но сега, след като бе гледала безкрайно дълго време, се почувства капнала и изтощена. Започна да се пита дали зоркото й наблюдение не е обречено на неуспех.
Междувременно бе видяла безброй черни крави, волове и бикове, но никой, който да може да е Максима Колинс. Още по-малко човек, който би могъл да е безкрайно неблагонадеждният лорд Робърт.
Докато слагаше чашата си на масата, тя се питаше къде ли може да е лорд Уолвърхемптън. Положително някъде наблизо и сигурно и той нащрек като нея. Освен ако вече е заловил бегълците, което би обяснило все пак защо тя, Дездемона, няма успех.
Отсъствието на Уолвърхемптън будеше у нея много противоречиви чувства. Този мъж притежава, изглежда, подчертана способност да я ядосва. А когато това се случваше, тя се държеше като същинска глупачка. Въпреки това не можеше да отрече, че срещите им й бяха доставяли удоволствие.
Най-сетне се видя и краят на стадото. Най-отзад тя откри три потънали в прах личности и две кучета, които бързо ги следваха. Дездемона си пое дълбоко въздух и се наведе, за да се увери.
Един от тримата беше джамбазин, вторият пъргаво пристъпващ мъж, среден на ръст, а третият правеше впечатление с крехката си фигура, облечен беше като момче, носеше и невероятната шапка, която й бяха описвали всички. Дездемона видя как мъжът каза нещо, на което другите двама реагираха със смях.
Извън себе си от възбуда, Дездемона изтича надолу по стълбата.
Дори на селска улица стадото не е нещо тихо, но то става много по-шумно, когато звънтенето на копитата, гневното мучене и ревът на животните се удря в стените на къщите и кънти. Заедно с Дафид Джонс, Макси и Робин образуваха ариергарда на дългата върволица черни говеда. Повечето местни жители се бяха прибрали разумно зад затворени врати.
Джамбазите обикновено избягваха градовете и селата, но минаването през Маркет Харбъроу беше неизбежно, ако искаха да стигнат до един от най-големите английски панаири на добитък. След равната, докъдето поглед стига, местност прекосяването на град будеше у Макси чувство за опасност. Все пак досега не бе могла да открие следа от Симънс. Той сигурно се беше отказал от преследването.
Само че това нейно предположение се оказа погрешно. Тъкмо наближаваха пазарния площад, когато прекалено познат глас изкрещя:
— Ето ги!
Само на двайсет метра от тях Симънс изникна от някакъв вход с израз на зловещо задоволство на сипаничавото лице. Зад гърба му се появи и неговият съучастник — беше едър като него, но още по- брутален на вид.
— По дяволите! — изруга потиснато Робин. Оглушително изсвирване разцепи въздуха, когато Дафид Джонс осъзна сериозността на положението и реагира с бързина, която никой не би допуснал у един отпуснат уелсец. Покорни на изсвирването, кучетата накараха последната група говеда да се обърнат и ги погнаха в обратната посока. Само за секунди улицата се оказа задръстена от объркани, надаващи силен рев, животни. Робин хвана бързо Макси за ръката.
— Много благодаря! — извика той на уелсеца.
— Късмет! — махна им господин Джонс.
Макси успя само да зърне червеното от гняв лице на Симънс. Заедно с другия апап той напразно се опитваше да си проправи път между изнервените и опасни животни.
С тупкащо сърце Макси се остави Робин да я завлече до съседната уличка. Говедата оставяха тесен проход между себе си и къщите, тъй че им се предоставяше тясна ивичка за бягство. Макси се чувстваше ужасно мъничка и безпомощна, докато масивните тела препускаха покрай нея, но щом успяваха да се притиснат плътно към стените, бяха в безопасност.
— Всичко наред ли е? — попита Робин, когато най-сетне стигнаха малката пряка.
— Естествено. — Тя прокара прашна ръка през челото си. — Ти ориентираш ли се всъщност в Маркет Харбъроу?
— Още не, но и това ще стане — отговори той с неотразима усмивка.
Макси изпита необяснимо чувство на радостно облекчение. Робин може да е нехранимайко, но при
