създалите се обстоятелства тя не можеше да си пожелае по-добър спътник.
Дездемона отвори рязко вратата на хана тъкмо когато непрекъснатият поток от говеда се превърна в нещо хаотично. Тя впери ужасено очи в полудялата тъмна маса. На улицата воловете изглеждаха много по-едри, отколкото от прозореца на първия етаж, а рогата им много по-остри.
Зад нея собственичката на „Трите лебеда“ нададе пронизителен вик. Дездемона не й обърна внимание, притисна се към стената на къщата и тръгна бавно, но решително по улицата. Трябваше да вземе със себе си кочияша. Не, телохранителя, който беше по-едър и по-силен.
Крачка по крачка тя се насочваше към мястото, където бе зърнала Макси. Но никъде не можа да открие и следа от племенницата си. Ядосана и капнала, тя застана на пръсти и вдигна ръка срещу слънцето, за да вижда по-добре.
Това се оказа сериозна грешка. Рогът на един вол се заплете в ръкава на роклята й и я метна встрани. Докато Дездемона се мъчеше да запази равновесие, краката й се заплетоха в полите и тя се просна по цялата си дължина върху паважа.
Вдигна глава, видя как подкованите със желязо копита на един вол се спускат над нея и разбра, че сега ще умре.
Макси и Робин тичаха надолу по уличката, докато я пресече друга, успоредна на главната. Когато свиха по нея, чуха зад себе си крясък, който им подсказа колко близо до тях са Симънс и съучастникът му.
Успоредната улица беше много оживена, та трябваше да поемат в зигзаг, за да не се сблъскат с някой от многото минувачи. Когато една конска каруца, от която стоварваха стока за някакъв магазин, им препречи пътя, Макси се пъхна с внезапна решителност под каруцата и изпълзя от другата страна. Робин я последва.
От другата страна на конската каруца двамата се изправиха отново на крака и се оказаха срещу витрината на магазин за платове. След като отупа прахта от панталона си, Робин измарширува право в магазина и Макси след него. Той подари на жената зад тезгяха една от сияйните си усмивки.
— Извинете, госпожо, но ни се налага да използваме веднага задната ви врата.
Слисаната жена беше в състояние да издава само гърлени звуци, а той прекоси магазина и отвори единствената налична врата. Като очакваше да я замерят с някой топ плат, Макси побърза подире му.
Тесен коридор водеше към кухня откъм задната страна на къщата. Робин ощастливи смаяната готвачка с още една чаровна усмивка, после двамата хукнаха през градината. Отворената врата в нейния край ги изведе на друга улица.
Както в много стари градове, и в Маркет Харбъроу имаше лабиринти от улички. За лош късмет една от тях отведе Макси и Робин обратно на главната, а там в полезрението на съучастника на Симънс. Мъжът тутакси извика приятеля си.
Макси и Робин хукнаха през уличките и улиците, докато ги заболяха белите дробове. Да беше тъмно, лесно щяха да избягат от преследвачите, но дневната светлина даваше на Симънс съществено предимство.
Стигнаха до стръмно изкачваща се улица, където зад една кръчма бяха наредени празни бъчви.
— Поспри, Робин — изстена Макси.
Бутна една от бъчвите и изчака преследвачите да се появят иззад ъгъла. Тогава отъркали със силен смях бъчвата в краката им. Робин последва примера й и двамата изпратиха половин дузина бъчви надолу по стръмната улица. Диви ругатни ги изпратиха, когато продължиха бягството си.
Следващата улица свиваше рязко вдясно. Когато стигнаха завоя, Макси спря. Дишаше тежко и беше дълбоко разочарована.
Улицата опираше в по-висока от човешки ръст каменна стена.
Дездемона можа да избегне подковата на първия вол само защото се отърколи пъргаво встрани. Но когато вече понечи да стане, разбра, че усилията й сигурно са обречени на неуспех…
В същия миг две силни ръце се протегнаха към нея и я вмъкнаха в относителната сигурност на тесен вход. Миг по-късно тя притисна лице в рамото на вълнено палто.
Без да вижда лицето на спасителя си, вече знаеше, че това е Уолвърхемптън. Той я обърна така, че да застане с гръб към вратата, а тялото му я пазеше от препускащите покрай тях животни.
— Вече да са ви казвали, че имате повече кураж, отколкото ум? — прозвуча до ухото й ироничен баритон.
— Да, и то често.
Зад него громола на стадото взе сякаш да поутихва. Дездемона се дръпна почти със съжаление от своя спасител. Подкосените колена отказваха да й служат, но преди отново да падне, той успя да я хване.
— Краката ми се люлеят като желе — каза неуверено тя.
— Напълно разбираема реакция. Бяхте наистина на косъм.
Тя се опря на вратата и се опита да се овладее.
— Безкрайно съм ви задължена, Уолвърхемптън. Можеше заради мен да бъдете стъпкан до смърт.
Той вдигна небрежно рамене.
— Прекарал съм известно време сред говеда, тъй че познавам донякъде техния нрав.
Въпреки че голяма част от британската аристокрация дължеше богатството си на селското стопанство, малцина от лондонските познайници на Дездемона биха си признали, че са фермери. Но тя прекарваше може би много време в Лондон.
Тя прокара треперещи пръсти през косата си. Роклята й беше съсипана, шапката лежеше стъпкана на паважа.
— Ако знаех, че ще трябва да застана срещу минаващо стадо говеда, щях по-иначе да се облека.
Междувременно животните се бяха успокоили дотолкова, че поеха отново по пътя си към пазара. Откъм края на стадото един джамбазин се приближаваше към тях.
— Надявам се нищо лошо да не е станало, госпожо — каза той с мек уелски акцент. — Не бих си простил, ако ви се беше случило нещо.
— Аз съм здрава и читава. — За да го докаже, Дездемона отстъпи предпазливо на крачка от вратата. Този път коленете вече я носеха. — Беше много глупаво от моя страна да изляза на улицата тъкмо когато прекарваха стадото по нея.
Когато джамбазинът понечи да си тръгне, Гайлс го попита:
— Защо накарахте животните да се обърнат? Беше много рисковано.
Джамбазинът спря с непроницаемо лице.
— Грешка, сър. Кучетата разбраха неправилно заповедта ми.
— Наистина? Значи грешката няма нищо общо нито с двамата, които вървяха с вас, нито с другите двама, които ги преследваха?
— Ми не — заяви невъзмутимо джамбазинът, — нищо общо. — Той вдигна два пръста към шапката си. — А сега трябва да се погрижа отново за животните си. Желая на вас и на милейди приятен ден.
Дездемона гледаше втренчено широкия гръб на мъжа.
— Да не би да искате да кажете, че той нарочно е помогнал на Максима и на лорд Робърт да избягат?
— Без ни най-малко съмнение. Сигурен съм, че беше Робин, въпреки че не можах да различа добре неговия спътник заради ужасната му шапка. — Той тихичко се засмя. — Брат ми има ярко изразен талант да си печели съюзници.
Дездемона навъси угрижено чело.
— Но защо ги преследваха двама мъже?
Маркизът я хвана под ръка и я придружи обратно до „Трите лебеда“.
— По този въпрос ще можем да си побъбрим, докато обядваме.
Дездемона отвори уста, за да му възрази просто по принцип, но пак я затвори. Не й беше до протести.
13
