Макси отхапа от сандвича с шунка и се облегна доволна на стоплената от слънцето каменна стена.
— Пътуването с джамбази има само две неудобства.
Робин преглътна залъка хляб с глътка бира.
— И те са?
— Шумното трополене на хиляди говеда, на кучета и хора. И смрадта. Най-вече смрадта.
Той се усмихна.
— След време човек свиква с нея.
— Значи трябва да заживея с тази надежда. — Макси преглътна последната хапка сандвич. — Но джамбазите ми харесват. Напомнят ми фермерите в Ню Инглънд. Солидни хора са и с чувство за реалност, защото са стъпили здраво на земята.
— На джамбазите е поверен добитъкът на техните съседи и те трябва да са хора, на които може да се има доверие. Доколкото зная, за да получат разрешително, условието е да са поне трийсетгодишни, женени и собственици на къщи.
Макси присви нос.
— В Англия се изискват прекалено много неща, за да получиш лиценз или разрешително.
— Цената на цивилизацията. Ако на някой англичанин този товар му дотежи прекалено, той има възможността да потърси свобода и щастие в Америка.
— В Америка хората се радват на по-големи свободи — възрази тя бавно, — но към щастие човек може да се стреми навсякъде. За съжаление никой закон не му гарантира, че ще го намери.
Робин кимна в знак на съгласие и се залови отново за хляба си. Стадото се настаняваше бавно за почивка и повечето джамбази вече вечеряха в тясната кръчма. Макси и Робин бяха предпочели да останат отвън — от една страна, защото времето беше много хубаво, но най-вече, защото успехът на техния маскарад зависеше и от това, да не се хвърлят много-много в очи.
Някакво движение привлече вниманието й. Тя се озърна и видя как едно кленово семе бавно лети към земята. Слънцето огряваше крилатата му форма и го превръщаше в прозрачно злато. Понесено от лекия ветрец, то се олюлява дълго, сякаш нямаше тегло, докато се озова най-сетне на земята, на трийсетина сантиметра от ръката й. Макси пое затаен дъх и се усмихна щастливо.
Не знаеше, че я наблюдават, докато Робин не й каза:
— Преди малко правеше впечатление на човек, който изживява религиозен екстаз.
Тя се опита да отговори небрежно, но после промени решението си. Робин може и да не разбере обяснението й, но сигурно ще го приеме.
— В някакво отношение беше точно така. Народът на майка ми възприема природата като всеобгръщащо цяло. Кленовото семе е частица от великия дух, както и облакът, вятърът или човешката душа. Ако някой отнема на катеричка орехите, които е събрала за зимата, той трябва да й остави достатъчно, за да може да преживее, защото животните имат същото право на даровете на земята, каквото и хората.
Силно заинтригуван, той вдигна въпросително вежди.
— Такова разбиране е съвсем различно от това на европейците, които виждат в природата свой враг, който трябва да бъде победен, или отрупана с дарове маса, сложена единствено за да задоволи нуждите на човека.
— Откровено казано, смятам виждането на индианците за по-добро и по-здравословно. — Макси зарея поглед в далечината, докато се опитваше да обясни понятия, които се поддаваха трудно на превод на английски. — Майка ми изпитваше това чувство на единство на природата, докато съзерцаваше цвете или облак. Ако я видеше човек в това състояние, можеше да разбере какво значи радост.
— В нещо като медитация ли се вглъбяваше?
— Това сигурно е най-доброто английско обяснение, въпреки че не е съвсем точно. Бих казала по-скоро, че тя ставаше неделима част от потока на природата — както капката в една река.
— Можеш ли го и ти?
— Беше ми достъпно донякъде, когато бях малко дете. Впрочем много от стихотворенията на Уърдзуърт говорят за това. Дори сега, когато се замислям за природата, започва да ми се струва… че енергията на природата изпълва и мен. Ако наистина е така, бих могла може би да се слея с природните течения.
Тя въздъхна.
— Но това никога не ми се е случвало. Изглежда, прочела съм прекалено много книги и съм прекарала твърде много време сред културата на белия човек, за да мога да живея в пълна хармония със земята. Много разочароващо е да ти се струва, че можеш едва ли не да докоснеш с ръка тази цялост и въпреки това да не можеш да я стигнеш. Но може и да успея все пак някой ден.
— Единство — много привлекателна концепция. Може би защото — лицето му стана сериозно, — защото ми се струва, че съм съставен само от фрагменти.
— Така мислиш, защото живееш единствено според законите на разума. Погледни това кленово семенце и се опитай да се слееш с него. Използвай духа си, въображението си, а не разума си.
— Надявам се, че те разбирам поне донякъде, Канавиоста — каза той след дълго мълчание. — Усилието да се слееш с природата не е религиозен акт, а начин на съществуване.
— Все още има надежда за теб, лорд Робърт. — Макар да се радваше, че той я разбира, Макси нямаше желание да навлиза по-дълбоко в толкова лична тема. Тя му посочи една сцена, която се разиграваше на точно сто метра от тях. — Какво прави Дафид Джонс тука?
Робин погледна към широкоплещестия червенобузест джамбазин.
— След малко ще се превърне в ковач. Може би още не си обърнала внимание, но животните се подковават, за да не почнат по пътя да куцат. Като ги подковават сами, джамбазите си спестяват ходенето при местния ковач.
— Но как се подковават чифтокопитни?
— За всяко копито се използва отделна подкова — обясни й Робин. — По всяка вероятност джамбазите си носят готови подкови, за да не се налага да ги коват сами.
Макси се надигна силно заинтригувана.
— Искам да погледам.
Дафид Джонс беше сред малкото джамбази, които говорят свободно английски, затова беше разговаряла по-често тъкмо с него. Наистина уелският му акцент беше толкова силен, че тя невинаги го разбираше, но с удоволствие слушаше кадифения му баритон.
— Искаш ли да ми помогнеш, момче? — попита Джонс, когато тя се приближи.
Макси погледна скептично дузината волове, които пасяха миролюбиво наблизо.
— Не зная дали ще съм ви от голяма полза, сър. Никога не съм стоял до наковалня и никога не съм подковавал вол. Освен това сигурно ви трябва някой по-едър от мен.
— Ще трябва само да ми подаваш подковите, за които те помоля. — Господин Джонс посочи приготвените инструменти, после взе въже и метна ловко широката примка върху един отделен от късокраките кучета вол. Въжето се плъзна по тялото на животното, обхвана краката му. Джонс пристегна примката и дръпна. Тежкият колос се строполи с рев на земята, по-скоро изненадан, отколкото разярен.
Макси подаде на джамбазина готово парче метал и той го закова бързо и ловко. Извиваше краищата на гвоздеите и ги забиваше внимателно в копитото, без да сваля зорко око от вола. При първото животно се налагаше да се сложи само една нова подкова, затова то скоро бе пуснато пак на свобода и изприпка с ужасено размахана опашка по-надалеч.
И останалите говеда бяха подковани със същата лекота. Зад тях джамбазите в кръчмата бяха подхванали една уелска песен — музикален съпровод на залеза. Макси подаваше според нуждата подкови, гвоздеи, чукове и си мислеше колко дълго остава светло в тази област. Учудващото беше, че се намираха много по на север от родината й, но английските зими бяха много по-меки.
Робин се приближи бавно, за да гледа. Въпреки че стоеше зад гърба й, тя съзнаваше съвсем ясно присъствието му. Ще й липсва, след като се разделят, беше вече напълно сигурна.
Тринайсетият вол изпълни онова, което предсказваше нещастното число. Беше нервно животно, което само потракващите зъби на кучетата въздържаха да не почне да хвърля къчове. Господин Джонс метна
